Йорданка Бибина*
Когато преди повече от половин век ме посрещна Истанбул за пръв път, той ми се видя негостоприемен, със ситен и студен ноемврийски дъжд, сив и мрачен. Можех ли тогава, едва осемгодишно дете, да предположа, че съм срещнала съдбата си – професионална, емоционална, чисто човешка… Сега, в годините на равносметка, разбирам, че 60 от 100-те години на Турската Република са били и моя съдба, и почти целият ми съзнателен живот е бил свързан с този сравнително кратък, но съдбоносен отрязък от хилядолетната турска история.
Детските ми години са оставили мозаечни спомени, игрите с Айшегюл и Мехмед, децата на хазяите ни, разходките край Босфора, по Нишанташъ, огромната ни тераса на жилището в Бешикташ, посещеието на Громико и парадът, преминал пред съветското консулство, където беше и моето училище, вкусните сладоледи, от които и досега купувам по пет в ръка при всяко ходене в съседна Турция. И още много ярки, откъслечни картини от пазарите с техния източен вид, и супер модерните магазини по булевард „Истиклял“.
Но огромната врата, не порта или по днешному, портал, се отвори пред мен за турския свят в университета, когато започнах да изучавам турския език с любов, която се разпалваше в геометрична прогресия на знанията и практиката ми. Е, имаше и комични моменти на „изгубени в превода“, но те само внасяха колорит в картината. А с напредването в езика дойде и познанството ми с турската литература, от най-стария период през османската класика до съвременните автори на проза и поезия. В университетските години все още не си представях и в най-смелите си мечти, че ще стана не само преводач, но и изследовател на тази изключително богата словесна съкровищница. Гълтах всичко достъпно в Народната библиотека, написано тогава предимно от руски автори. Оригинали почти нямаше…
Но имах късмет, и работата ми в БТА разкри нови професионални хоризонти, възможността да следя „пулса“ на турската държава и турския живот чрез пресата и радиото, от които гълтах не само новинарските и коментарни страници, но и литературните и културни притурки на вестници като „Джумхуриет“ и „Миллийет“… Щастливи, макар и драматични години, защото точно тогава се случи атентатът срещу папата и обвиненията срещу българите и Сергей Антонов… А след това и т.н. „възродителен процес“, когато бяхме на границата на скъсване на дипломатическите отношения. Почти по същото време се разделих с новинарството и се отдадох на научната работа, подготвяйки дисертацията си за „Културната политика на Турция след Втората световна война“…
От този момент започнах да задълбочавам сравнително беглите си знания за съвременната история, за Мустафа Кемал Ататюрк и невъобразимия обрат, осъществен от него, този завой, след който Турция наистина става модерна европейска държава. Войната за независимост, която той повежда, успявайки да вдъхнови целия турски народ, спасява Турция от съдбата да бъде протекторат на Великите сили, дава й възможност да тръгне по един нов път, пътя на промените, наречени „революции“. Е, в нашите исторически среди се разгърна една дискусия, дали това са наистина революции или реформи… Ами и двете, бих ги нарекла революционни реформи, променя се теократичната държава в светска, създава се Републиката, парламентарна, лаицистична, създават се национални институции, като Турското историческо дружество и
*Доц. д-р, БАН , София
Турското езиково дружество, езикът се изчиства от арабските и персийски заемки и само за 10 години се превежда огромна литература от османски на съвременен турски, създават се Народните домове, разгръща се образователната система, жените получават избирателни права, формират се щатните специализирани кадри, които продължават делото на Ататюрк. Променя се цялото общество и неговата култура, в едно ново русло и съдържание. Гради се националното самосъзнание и манталитет, и всичко това намира отражението си в литературата, в произведенията на автори като Халиде Едип Адъвар, Якуб Кадри и още много други, създатели на националната турска литература на ХХ век. . И всичко това за съвсем кратък период. Което е изумителното. Каквото и колкото да се говори за Ататюрк, ще е недостатъчно, но наистина ако трябва да се изкаже с няколко думи, то без него съвременна Турция и самата турска република са немислими.
След това започва като че ли нов период в историята на републиката, преживява се и Втората световна война, в която Турция успява да запази неутралитет. А след това идват и новите политически промени с прехода към многопартийна политическа система, а религията се превръща донякъде в политически инструмент, следвайки отхлабването на рестрикциите спрямо религиозните институции и религията като цяло. Доста от промените се случват през десетилетното управление на Демократическата партия, а литературата преживява нов подем, поезията се стреми към обновление, прозата – към нови изразни средства, следвайки тенденциите в световната литература.
През 1960-та година Турция преживява първия военен преврат, под мотото за запазване основите на републиката в духа на Ататюрковите реформи, последван от втората военна намеса през 1972 г. В следващите години политическите турбуленции и коалиционните правителства се редуват. А през 70-те години, особено в края им политическото напрежение в страната расте, съпътствано със сблъсъците по улиците между оформени леви и десни групировки. Следва третият военен преврат през 1980 г. пряко свързан с името на военния лидер Кенан Еврен. В края на краищата преживяна е и тази кризисна ситуация и нещата сякаш се нормализират. Следва управлението на Тургут Йозал, известен с икономическата си платформа за възстановяване на Турция.
Но Турция не е само написаното на хартия, за мен тя е най-вече срещата с нейните хора, пословично дружелюбни и гостоприемни, които станаха възможни и след промените в България. Оттогава нямаше година, в която да не посетя Турция по три-четири пъти, участвайки в различни конгреси и конференции. Трудно ще е да изброя дори само имената на турските си колеги историци и литератори, с които имах безброй поводи за разговори. Не ще забравя и честването на 75-тата годишнина от създаването на Републиката през 1998 г., когато имах възможността и за лични срещи с такива изтъкнати политици като Сюлейман Демирел, Тансу Чилер, Месут Йълмаз, а по-късно, вече в София, и с Исмаил Джем, който бе една изключителна личност, автор на много книги и външен министър на Турция. Но турската столица е особено вълнуващо за мен място и с Мавзолея на Мустафа Кемал, който пази неговото безсмъртие и винаги напомня за неговата значимост в забързаното ни ежедневие. Затова винаги, когато се окажа в Анкара, го посещавам, всеки път с ново вълнение, все по-силно от разстоянието на времето, с осъзнаването на величината на извършеното от Ататюрк.
Още дълго мога да споделям моментите, в които съдбата ми се преплиташе с тази на Турция, нейните хора, нейният вчерашен ден и нейното съвремие. Но нека спра дотук с един последен штрих – творчеството на уникалния художник и интелектуалец Деврим Ербил, което разтърсва с мащабността си, емоционалната сила, извираща от сплитането на множество традиции с едно толкова модерно светоусещане и силата на детайла и цвета. Думите са твърде слаби да предадат въздействието на неговите картини. Неслучайно е наречен „художник на Истанбул“, градът, който чувствам и свой; градът, който е под кожата ми и с който никога не бих могла да се разделя. До последния си дъх ще го обичам и ще изпитвам пословичния Орханпамуков „хюзюн“. Тъгата, кедерът… Моят жизнен път ще свърши все някога, но тези 100 години от Турската Република – никога, защото тя ще продължи и след нас. Днешната дата е само още един миг от Голямата история, тя не е точка, не е спирка, а само момент на рефлексия и оценка на изминатото и опит за провиждане на перспективата и бъдещето.
