Сава Сивриев

 

Първият текст в „Славейче или събрание на различни песни български и турски за разтуха на младите“, Цариград – Везир-Хан, 1864 г., е „На възцаряването на Н. Величество султан Абдул Азис“. За Борис Йоцов автор на текста е Петко Р. Славейков.¹

Възхвалата на владетеля чрез стихове е нещо обичайно за поетите от ХVІІІ век. Руската литература от това време преизобилства с подобни примери. Един от руските поети от ХVІІІ век – М. В. Ломоносов, енциклопедист, признат за начало на много начала в руската култура, е автор на много оди, възхваляващи императора и имперската институция. Ето само заглавията на част от неговите текстове: „Ода блаженныя памяти Государыне Императрице Анне Иоанновне на победу над турками и татарами и на взятие Хотина 1739“; „Ода, которую в торжественный праздник высокого рождения Всепресветлейшего державнейшего Великого Государя Иоанна третиего, Императора и Самодержца Всероссийского, 1741 года августа 12 дня веселящаяся Россия произносит“; „Первые трофеи Его Величества Иоанна ІІІ, Императора и Самодержца Всероссийского, через преславную над шведами победу августа 23 дня 1741 года в Финляндии поставленные и в высокий день тезоименитства Его Императ орского Величества августа 29 дня 1741 года в торжественной оде изображенные от всеподданнейшего раба Михаила Ломоносова“; „Ода на прибытие из Голстинии и на день рождения его Императорского Высочества Государя Великого княза Петра Феодоровича, 1742 года февраля 10 дня“ и пр.²

И Петко Славейков е енциклопедист, и след средата на ХІХ век той е в началото на много начала в българската литература и култура. За българската общност в Османската империя светската литература е явление на ХІХ век. Класицизмът доминира през ХVІІІ век в Русия. Одата е част от „високите“ жанрове. Класицизмът е ориентиран към образци от Античността. Във Франция – към Римската античност. В руската литература от това време преобладава интересът към националната, историческа, а в одата – към патриотичната тематика.³

В прославата на султана няма нищо необичайно. Мисленето в Османската империя е религиозно, съобразно множеството вероизповедания, около които са били обединени етносите в тази държава. Що се отнася до българската православна общност в Османската империя и нейното отношение към светската власт, то това отношение се основава на правилото, че всяка власт е от Бога. Тя или помага на човека в пътя му към спасение, или служи за неговото нравствено и верско вразумяване. Земната власт и земното царство не са без значение, но те са временни. И не са с това значение, с което е Небесната власт и Царството Божие, които са вечни. Затова, за да бъдат ясни приоритетите, св. ап. Павел пише до Римляни: „Всяка душа да се подчинява на върховните власти, защото няма власт, която да не е от Бога; и каквито власти има, те са от Бога наредени. Затова, който се противи на властта, противи се на Божията наредба“ (Рим. 13:1–2). Тази наредба е записана по друг начин в Книга Премъдрост Соломонова: „От Господа ви е дадена властта, и силата – от Вишния, Който изследва делата ви и изпитва намеренията“ (Прем. 6:3). Сходна по смисъл е и наредбата на Иисус Христос: „отдайте, прочее, кесаревото кесарю, а Божието Богу“ (Мат. 22:21). Като това се чете и в Марк. (12:17), в Лука (20:25). А в същото послание св. ап. Павел пише до християните: „И тъй, отдавайте всекиму, каквото сте длъжни: комуто данък – данък; комуто берия – берия, комуто страх – страх, комуто чест – чест“ (Рим. 13:7).

Тази наредба може да се намери в още много места из новозаветните книги.

Монархическата институция също се схваща като Божия наредба. За замяната на теокрацията с монархия е разказано в Първа книга Царства (8:1–22): „И Господ рече на Самуила: послушай гласа им и постави им цар“ (1 Цар. 8:22). Евреите искали да бъдат като всички останали – да имат и те цар.

За разумността на монархическото управление пише даже в проповедите си в „Неделник“ св. Софроний Епископ Врачански.⁴

Възхвалата на монарха, пък бил той и инославен, е в реда на властващата тогава обществена и културна парадигма. Османската империя е държавата, в която живее българската общност. Друга държава и друг монарх българите нямат – нито институционално, нито международно установена. А ето и текста на Петко Славейков:

 

На възцаряванието на Н. Величество Султан Абдул Азиса

 

Весели са наш народ,

Богу слава давай,

до небесен горе свод

песни му отправяй.

Милостив към нас е бил –

Нов Цар над нас въцарил:

           явор клонист

            Султан Азис.

 

Произведе храбър Цар

отводът⁵ Османский;

седна мъдър Господар

на трон Отоманский.

       Цавти, расти, явор чист,

       наш Султан Абдул Азис,

              и здрав бъди

              над нас съди.

 

(…)

 

Нашът българский народ

Баща другий няма;

правда има за повод

към молба голяма:

         молбата ни приимни,

         в твойте славни, светли дни,

              милост стори

              и на дари.

 

Молим ти са, стар и млад,

за наш’те Владици,

да са върнат в Цариград

пак пред твойто лице:

       да са върнат, Ти, кажи,

       и на нас ги харижи;

              зарадвай нас

              на този час.

 

Повели от твоя трон

повели наздраво

според правият закон

да получим право,

    на черковни правдини

    в твойте славни, светли дни

          Султан Азис

          явор клонист.

 

Поднови ни Свещен трон

с българин Патрика

нека бъде …….. он

цял народ тъй вика:

   послушай ни Царю наш,

   и смили ни както знаш;

     Ти нас смили

      и повели.

 

Нека слави наш народ,

верен, православен,

Твойто име в род и род

тронът Ти държавен

       и да пее с весел глас

       непрестанно сякий час:

              дълго живей

              кат’ слънце грей.

 

Вишний Боже поживи

Абдул Азис Хана,

победител Ти яви

Нашего Султана

      да покори врагове

     храбър да са назове

           Султан Азис

           явор клонист.

 

Клоните му распростри

от мо̀ре до мо̀ре;

славата Му Ти опри

о небето горе.

      Жив да бъде нашът Цар

      днешний новий Господар

           Султан Азис

           Абдул Азис.

 

 

 

 

 

 

М н о г а   л е т а,   м и р н а   л е т а,

н а   ч е с т и т и й   Г о с п о д а р;

пейте старци и момчета:

д а   ж и в е е   н а ш ъ т   Ц а р.

Д а   ж и в е е!   Д а   ж и в е е!

С у л т а н   А б д у л   А з и с   Х а н  (разредката е на П. Р. Славейков)

като слънце да светлее

Неговий Висок Диван.(2)

 

Д а   е   ж и в! Да ся раздава

в България между нас;

Черно море, Дунав, Сава,

да ечат от този глас.

Нека слушат вси държави;

да са чуе по света

как са люби, как са слави

нашът милий Цар баща.(2)

 

А ти, Боже, Вишний Боже!

Длъг живот Му подари

и под Негово подножие

вси врази му покори.

Светлата му диадема

славна, чиста утвърди,

до когато на свет има

слънце, месец и звезди.

     

„Славейче“ излиза през 1864 г. Султан Абдул Азис се възкачва на османския трон на 25 юни 1861 г. Тази възхвала не е току-така, без причина или в резултат на Славейкова възхита. Тя си има цел, свързана с борбите за българска църковна независимост. Абдул Азис е реформатор. Пътувал в Западна Европа. По негово време е решен Българският църковен въпрос.

Първото, което е особено видимо, е името, с което пишещият нарича монарха – явор. То активира фолклорната памет, чрез която се мисли. В българския културен фонд в това време липсва антична памет или, ако я има, то това са фрагменти от Античност. В книгата си „Огледало“ (1816) отец Кирил Пейчинович не приема ориентацията на българското мислене към фолклора, който подменя християнството. В края на ХVІІІ – началото на ХІХ век християнските ценности се разколебават и животът започва да се обяснява чрез светски и езически представи. Така и св. Софроний Епископ Врачански е отстранен от служение за три години поради това, че е ходил по врачки и баячки. А Митрополит Методий Кусев разказва една история в Прилеп, с една млада булка и с един местен Казанова, който се е „превъплъщавал“ след залез слънце във вампир.⁶

Султан Азис е явор, като Азис се римува с клонист (явор клонист) и с чист (явор чист). В народната вяра яворът е почитано и уважавано дърво. „Под сянката на явор може човек да седи или да спи без никакъв страх от лоши духове или от ограмà⁷. Св. Никола, когато полегне на сушата да си отпочине от много труд по моретата, той ляга под зелен явор“ [Маринов 1994: 84–85]. Че българският народ през ХІХ век добре се е разположил, а и добре си почива и поспива под сянката на Султанската власт, се знае. Тези общонародни състояния стават причина за появата на разни емоции у неговите будители, водачи, книжовници или поети [Вж. Дамянова 2008]. Овчарските кавали, чашата, с която младоженците отпиват трите глътки вино при църковното тайнство брак, ведрото от прикята на булката са от явор. Оброци се правят под яворови дървета [Маринов 1994: 85]. Така чрез името – явор (клонист, чист), Н. В. Абдул Азис става част от културна представа, чрез която се осмисля ежедневието в българския свят в онова време.

На 18 февруари 1856 г. Н. В. султан Абдул Меджит І, брат на Н. В. султан Абдул Азис, издава Хатихумаюн (букв.: щастливо писмо – خط همايونى‎). Чрез тази държавна наредба били изравнени правата на християните и на мохамеданите. Били препотвърдени обещаните от Хатишерифа реформи в Османската империя. И което е особено важно – Хатихумаюнът предписвал да се направят преобразования и в църковното управление. Това легитимира църковните борби на българите. Турското правителство дало право на константинополския патриарх, тогава – Кирил, да решава въпроса за църковните реформи в духа на Хатихумаюна. Ходът на тази борба е добре известен. Стигнало се дотам, че на 3 април 1860 г., Великден, по време на Светата литургия, в българския храм в Цариград не било споменато името на патриарх Кирил. От църковна гледна точка това е недопустимо. Не било изпято многолетствие за него, а многолетствие за Абдул Меджид І и една специално съставена песен за султана. Било наредено тя да се пее от балкона на българския метох през целия този ден [Динков 1994: 79]. На 24 февруари 1861 г. тримата български архиереи – Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски, били изпратени на заточение в Мала Азия. Това станало след събор и по времето на новия константинополски патриарх – Иоаким ІІ. По пътя към заточението си те изпратили „Завет болгарскому народу“ – писмо, с което наставлявали българите да не се поддават на униатската пропаганда и да продължат борбата за независима българска Църква.

През 1861 г. Абдул Меджид І умира  и на трона се възкачва Абдул Азис. На 2 октомври 1863 г. е избран нов константинополски патриарх – Софроний ІІІ. Промяната на лицата, в ръцете на които е светската и духовната власт, дава нова надежда на българите за решаването на Църковния въпрос. През 1864 г. бил свикан Велик църковен народен събор. На заседанията, които траяли четири месеца, от българска страна присъствали Панарет Пловдивски, Антим Преславски (Антим І), Доротей Софийски и Гаврил Кръстевич. Всички български искания били отхвърлени, но за да покаже, че е благосклонна към българските искания, Високата порта освободила българските архиереи от заточение. По настояване на Константинополската патриаршия, на тях не им било разрешено да живеят и служат в българската църква. Те се поселили в предградието Ортакьой.

„На възцаряването…“ е възхвала, писана преди 1864 г. В нея  е отразено историческото събитие от 1861 г. – изпращането на българските владици на заточение. В текста следва и една молба към Господаря. Владетелят е не само извисен чрез сравнението „като месец сред звезди“. И тъй като: „грее той светливо“, значенията, свързани със светлината са добавени към името му. Така то се осветлява. Това е само един вид подстъп към светлинна символика, защото на владетеля се пожелава и „дълго живей / кат слънце грей“. А по-светло от слънцето сред видимия свят няма.

Владетелят е и милостив съдник („на високий трон седи / съди милостиво“). Това, което се очаква от него, е милост – „родът ни възроди“. Още повече, че българският народ няма друг баща. Така още едно име на владетеля – баща, е прибавено към предишните негови имена. Те са втори пролог, подготовка за молбата, заради която се изрича всичко това. А тя е:

 

 

 

Молим ти са, стар и млад

за наш’те Владици,

да са върнат в Цариград

пак пред Твойто лице:

       да са върнат, Ти кажи,

       и на нас ги харижи;

              зарадвай нас

              на  този час.

(…)

Поднови ни Свещен трон

с българин Патрика

нека бъде ….. Он

цял народ тъй вика:

    послушай ни Царю наш,

   и смили ни както знаш;

      Ти нас смили

      и повели.

     Структури из църковността като славословието, изречени чрез стихове, се използват за светски цели. На Петко Славейков това се отдава добре. Подобно е и отношението на М. В. Ломоносов към преупотребата на църковността в новата литература.⁸

 

Нека слави наш народ,

верен, православен,

Твойто име в род и род

тронът Ти държавен

       и да пее с весел глас

      непрестанно сякой час:

                   дълго живей

                 кат’ слънце грей.

 

И следва следната молитва:

 

Вишний Боже, поживи

Абдул Азис Хана,

победител Ти яви

Нашего Султана

      да покори врагове

     храбър да са назове.

                Султан Азис

               явор клонист.

И след молитвата следва многолетствие. Географски реалии – Черно море, Дунав, Сава, са подобни на реалиите в „Татковина“ на Петко Славейков, с които се обозначават границите на България: „На уста ми сладка дума / ще да бъде този кът, / дето Дунав, Вардар, Струма / и Марица си текат!“. Същия похват четем у Христо Ботев, в „Хайдути“: „Затуй му пее песента / на Странджа баир гората, / на Ирин-Пирин тревата; / меден им кавал приглаша / от Цариграда до Сръбско / и с ясен ми глас жътварка / от Бяло море до Дунав – / по румелийски полета…“⁹ Те са символ-синекдоха на земите и народа, в които властва и които са под властта на владетеля.

 

М н о г а   л е т а,   м и р н а   л е т а,

н а   ч е с т и т и й   Г о с п о д а р;

пейте старци и момчета:

 д а   ж и в е е   н а ш ъ т   Ц а р.

Д а   ж и в е е !   Д а   ж и в е е!

С у л т а н   А б д у л   А з и с   х а н

като слънце да светлее

Неговий Висок Диван.(2)

 

Д а   е   ж и в!   Да ся раздава

в България между нас;

Черно море, Дунав, Сава,

да е част от този глас,

нека слушат вси държави;

да са чуе по света

как са люби, как са слави

нашът милий Цар баща.(2)

 

И следва отново молитва:

 

А ти, Боже, Вишний Боже!

Длъг живот му подари

и под негово подножие

вси врази му покори.

Светлата му диадима

славна, чиста утвърди,

до като на свет има

слънце, месец и звезди.

Последните два стиха¹⁰ са цитат от 71-ви псалом. Обичайна практика в руския ХVІІІ век е да се пише лирика върху теми от Книга Псалтир.¹¹ В „Пристанала“ на Христо Ботев благословията на бащата, в противовес на проклятието на майката, се цитира този псалом: „храни, горо, таквиз чеда, / дорде слънце в светът гледа“. Псаломът се тълкува като молитва на царя, Давид за Соломон, наследник на престола: „Боже, дай на царя Твоето правосъдие и на царевия син Твоята правда, 2. за да съди праведно Твоите люде и Твоите бедни в съда; 3. планините да донесат мир на людете, и хълмовете – правда; 4. да съди бедните от народа, да спаси синовете на сиромаха и да сломи потисника; 5. и ще се боят от Тебе, докле пребъдва слънце и месечина, от рода в род. 6. Той ще слезе като дъжд върху покосена ливада, като капки, оросяващи земята; 7. в негови дни ще процъфти праведникът, и ще има изобилен мир, докле месечина трае; 8. той ще владее от море до море и от реката до краищата на земята“ (Пс. 71:1-8).¹²

В заключение би следвало да се каже, че „Оды похвалые“ на М. В. Ломоносов носят духа на ХVІІI век, приспособен с оглед на националноисторическото и патриотичното  към руската историческа и културна ситуация. П. Р. Славейков приспособява този дух на възхвала на владетеля и на просветения абсолютизъм към църковно-историческата и национална ситуация с оглед на българската общност в Османската империя в ХІХ век. Изричането на тази възхвала съдържа в себе си светските състояния на културата след средата на ХІХ век – фолклор, история, в широкия смисъл на думата – църковност, приспособена към светското, с които П. Р. Славейков мисли и оценява света.

 

 

 

 

БЕЛЕЖКИ

1. По повод „Честит ден“, стихотворение от Харалан Ангелов, с което се възхвалява султан Абдул Азис, Б. Йоцов пише: „Не бива да ни учудва, че се слави султана. И П. Р. Славейков писа ода за Абдул Азиса.“ [Ангелов 1934: 180].
2. Оды похвалые [Ломоносов 1986: 61–176].
3. Изучаването на ХVІІІ век в руското литературознание е многогодишна и целенасочена работа на голям колектив от изследователи. Библиографията по въпроса е обемна. Така само първият том на „Серийный сборник: XVIII век“ излиза през 1935 г., а последният – в 2017 г. Вж. http://xviii.pushkinskijdom.ru/Default.aspx?tabid=2324
4. „Ами ти, о, цар Ироде!… нали трябваше да събереш пророци, свещеници и учени хора, не за да се напиеш и да ти танцуват, а да разговаряш с тях за ползата на царството ти и на поданиците ти, които са ти поверени от Бога? Защо не помисли какъв беше Давид и как казва за теб: „намразих – казва – сборището на лукавстващите и не седнах с нечестивите“ (ср. Пс. 1:1)? Защо не последва добрия пример на този православен цар?“ (Курсив мой – С.С.). – Вж. За отсичането главата на св. Иоан Кръстител [Софроний Врачански 2007: 493].
5. Отвод – диал.: клонче на лоза.
6. „…нещо около 50 – 60 години в град Прилеп, в семейството на Клисурчевци, гдето имало нова невяста (булка) дохождал нощя вампир (върколак). Трайче Келешът, който се преструвал на вампир, с похождения за булката, разказваше в един кружок на свои приближени следующето: „Кога тропна тук-там – домашните си рекат: „иде вампира!“ – уплашват се и се събират в една стая. Осмелявам се и влизам в тяхно присъствие в стаята. Те всички навеждат глави и жумят; не си отварят очите, за да не видат какво прави вампирът“ [Кусев 1914: 36].
7. Ограмà – болест от нагазване на зли духове [Речник 1974: 307].
8. Вж. Предисловие о ползе книг церковных в российском языке [Ломоносов 1986: 473 – 478].
9. Или по-късно у Яворов: „с кръвта си кръст ще начертая / от Дунав до Егея бял / и от Албанската пустиня / до черноморските води!“
10. „докато на свет има / слънце, месец и звезди“.
11. Вж. [Ломоносов 1986: 185–206].
12. Цитира се по Синодалното издание на Библията. За Пс. 71:5 А. П. Лопухин пише: «Доколе пребудут солнце и луна, в роды родов». Солнце и луна, переживающие поколения людей и всегда неизменные, являются символами прочности, вечности. Пусть царствование этого царя будет вечным и неизменным, как неизменно и вечно светят солнце и луна; пусть начала его царствования (законность, мир и правосудие) нерушимо переходят из поколения в поколение, во все роды. Пусть его царствование будет таким же знаком Божественного благоволения к царю и народу, каким было руно для Гедеона; пусть его царствование будет так же благотворно, как полезен дождь для растительного и животного мира. – «Процветет праведник, и будет обилие мира» – пусть его царствование своей преобладающей, господствующей чертою будет иметь правосудие и полноту мира («обилие мира»). – Вж. Псалом 71 [Лопухин].

 

ЛИТЕРАТУРА

Ангелов 1934 Ангелов, Х. Стихотворения. Уредба, бележки, увод – от Борис Йоцов, Т. Ф. Чипев. София, 1934.

Дамянова 2008   Дамянова, Р. Емоциите в културата на Българското възраждане. София: Сиела, 2008.

Динков 1994       Динков, К. (съст.) История на българската църква (Четива). Фототипно издание. Враца: Редакция „Духовно възраждане“, 1994.

Кусев 1914         Кусев, М. Митрополит. Погромът на България. Виновникът. Стара Загора, 1914.

Ломоносов 1986 Ломоносов, М. В. Избранные произведения. „Советский писатель“, Ленинградское отделение, 1986.

Лопухин              Лопухин, А. П. Толковая Библия. Толкование на Псалтирь. https://azbyka.ru/otechnik/Lopuhin/tolkovaja_biblija_22/71

Маринов 1994    Маринов, Д. Народна вяра и религиозни народни обичаи. Второ фототипно изд. София: БАН, 1994.

Речник 1974       Речник на редки, остарели и диалектни думи в литературата ни от ХІХ и ХХ век. София: БАН, 1974.

Софроний 2007  Св. Софроний Епископ Врачански. Неделник. Света гора – Атон. Славянобългарски манастир „Св. вмчк Георги Зограф“, 2007.