Христо Боев*

Балчик между войните е румънски за периода 1913 – 1940 като част от Южна Добруджа (кадрилатер), която е анексирана от Румъния. През този период, благодарение на инициативите на Реджина Мария (Мария Единбургска) след 1924 г., малкото китно градче се превръща в център на артистична и интелектуална дейност, любимо място за писатели и художници, създаден е и Свободен университет. Много от тези хора на изкуството пребивават там през лятото, когато идват и лектори за университета, и така в платната на художниците изниква един облян от слънцето град, с особен акцент върху някогашната Татарска махала. Там те виждат една източна приказка, която изведнъж се оказва реалност в рамките на румънската държава, по това време в процес на експанзия, разполагаща се на площ от над 300 000 кв. км., с население от почти 18 милиона души (Боев 63) – почти колкото настоящето население на република Румъния. Наред с развитието на инфраструктурата е засилено строителството на сгради, като железопътни линии, летища и корабни курсове свързват новоприсъединената територия към останалата част на страната.

След завръщането си в Балчик едва през 1924 г., румънската кралица макар и изумително точно да улавя преобладаващия архитектурен облик на селището, като от някоя източна приказка, тя е навлязла в българо-турски град, а не в турско-татарски. Градът е търговски, а бизнесът му се държи от българите, чиито имена са видими в наименованията на фирмите. В едноименната си книга Балчик, Лучан Бойа отчита превес на българското население: около 3000 спрямо около 2000 турци. Той посочва и точния брой румънци – точно 17 души (Бойа 19)[2]. Има и други малцинства – предимно арменци и гърци. Към 1930 г. едва една трета от цялото население на Балчик ще може да каже, че разбира румънски. Това е, разбира се, предимно младежкото му население от двата доминиращи етноса – българския и турския, включващо преселените румънски и аромънски семейства, с по-малко участие на българския спрямо турския. До годината на пристигане на Реджина Мария, Балчик изглежда приказен със смайващото си разположение и пасторален изглед, но по-близкият поглед, както споменава Бойа в Балчик, разкрива множество дупки по улиците – те дори не са павирани, а писатели като Камил Петреску се оплакват от мръсните ресторанти, хотелски стаи и тоталната липса на осветление, като същият се изразява точно: „Но всички са съгласни относно ужасяващата липса на комфорт на това градче. Може би твърде много комфорт би нарушил ориентализма му, толкова ценен от хората на изкуството… една чиста стая обаче, в която да си отдъхнеш, ресторант, в който да ти дадат вилица и покривка на масата, вероятно биха се вписали в гледките на красивото море и фесовете на местните“ (Бойа 98). Писателите, както и художниците, са насърчени от румънското правителство и кметството на града и те наистина идват на тълпи и рояци с влак, автобус, самолет или кораб, наемат стаи във вилите, рисуват и пишат. По-въодушевени са художниците, пейзажът оказва трайно въздействие върху тях и от ежегодния им престой се раждат изумителни картини във всички краски и аспекти на модернизма, макар и да остават в града, докато свърши лятото, а Балчик да се превръща в най-основната тема на румънската живопис. Единствено изключение ще направи Николае Тоница, който, след като вижда няколко балчишки лета, си пожелава да види балчишката зима и след жежкото лято през 1937 г., е сполетян от люта зима с много сняг и блокирани пътища, нещо, на което ставаме свидетели и сега тук, т.е. когато има зима.

Както посочва и Петреску, известен на българския читател с романа си Последната нощ на любовта, първата нощ на войната, ориентализмът е съзнателно търсен от румънските писатели и художници в място, което за румънците започва да има репутацията на малък рай някъде на югоизток. Малцина са тези, които правят изключение. Събиращите се лете писатели си поставят, да използвам модерната дума, предизвикателство: да напишат роман за Балчик. Явно обаче нещо не им е съвсем на таман, защото Жан Барт, собственик на четиристайна къща в града, пише роман, но не за Балчик – създава класиката си Еурополис, посветен на Сулина и космополитното пристанище на делтата на Дунава. Йонел Теодоряну, авторът на Имението Меделени, обещава да напише роман за Сребърния бряг, както е известна ивицата от Екрене (Кранево) до Калиакра, отговорът на Румъния на френския лазурен бряг, но си остава само с обещанието – пише романа си Лорелай, ситуиран в румънска Молдова. Камил Петреску и Антон Холбан пишат статии, макар и последният да успява да втъче впечатленията си за Балчик в романите си. Михаил Себастиан, често преследван от финансови проблеми, е, както свидетелства и дневникът му, Журнал, разкъсван от дилемата дали да отиде в Париж, или в Балчик, и всеки път е ужасно щастлив, когато му се случва второто. Когато се озове в Балчик за по няколко дни до седмица обаче, изпада в такова лениво блаженство, че както посочва в забележителния си дневник, „лежи по цял ден гол под слънцето“ (Себастиан 143), като се чуди дали ще съумее да довърши Произшествието (155) и така успява, както и Холбан, да вплете в този свой роман впечатленията си от един Балчик на спомена. Несъмнено най-изумителният роман, съдържащ Балчик в себе си като локация, макар и не изцяло ситуиран в Балчик от периода, всъщност принадлежи на жена – Чела Серги, по баща Маркоф, с български корени, която ще се окаже достатъчно впечатлена от мястото, инспирирана от разговорите си с Петреску и Себастиан, и талантлива, за да създаде най-добруджанския роман досега – за двете Добруджи – Северна и Южна – Паяжината на паяка. Балчик е колкото магнетичен, веднъж видян, толкова и неуловим при пристигането до него. Ето как вижда Балчик Холбан в Йоана, създавайки може би единствения параграф в българската и румънска художествена литература, където Добрич (Базарджик), Балчик и Каварна се появяват в последователност. В този случай автомобилът спира точно преди спускането надолу от сегашния (нов) квартал Балик и затова Балчик остава невидим, но въпреки това присъства с уханието си:

Най-сетне автомобилът напусна центъра на Базарджик, спусна се по измъчени улички, по жълтата гладка пръст сред ечемичните полета, потрепващи и променящи цветовете си като толкова близкото море, и сред мака – следи от кръв, които водят към незнайно престъпление, извършено в някое потайно кътче от тази пустош. После се спряхме за няколко мига, следвайки курса, до една изгоряла мелница, където ни оставиха няколко спътници. Балчик започваше до нас, чуден, омагьосан, невидим. Но напомнящ за себе си със своето ухание. Моят автомобил, с малкото останали пътници в него, се отдалечи от мелницата, плъзгайки се към малката Каварна (Холбан 145).

Главната героиня (разказвач) на романа на Серги се казва Диана, като самият роман е смайваща автофикция с много точни наблюдения, но както и при другите румънски писатели, белязан от облика на Ориента. При пристигането си, тя вижда един окъпан в слънце Балчик, но толкова бляскав, че се чувства изгубена в него. Единствената опора е литературната алюзия към Балбек (Ливан). Неслучайно в Балчик кралицата ще види Малта от своето детство, а илюзията се е оказала достатъчна за използване на обстановката за малтийски декор във филма Младост без младост <Youth without Youth (2007)>, режисиран от Франсис Форд Копола по новела на Мирча Елиаде, сниман в „Двореца“ и плажа пред него. Ето го и Балчик, видян от Серги (Диана):

Заминах на ваканция със същата безименна тревожност и същите смущаващи надежди, както по времето, когато бях на шестнадесет години и татко ни изпращаше в Мангалия. Въпреки че този път пътувах към Балчик и това име носеше за мен нещо от чара на думите, които, в детството си повтарях без да разбирам смисъла и, вероятно поради приликата с Балбек, за който говори Пруст, въпреки това, в представите ми изникваха неизменно дигата на Мангалия и Петре Барбу във всички изображения, които пазех в дълбоката тайна на душата си. Едва когато се опомних сред варовитите хълмове, в ослепителна светлина, сякаш скрити огледала сбираха слънцето и го разпръскваха сетне с гигантски сили, а в далечината, синьото море, като изсипани талази от небето връз ивица суша, едва тогава се освестих (Серги 260-1).

Влюбената във вечно изплъзващия се художник Петре Барбу, Диана, когото познава от дигата на Мангалия, е за момент обзета от усещането, че може да го види на това място, точно там, където всичко е толкова обезсилващо сетивата и мисълта, но Балчик със своите ослепителнобели хълмове, синьо небе и море, и не на последно място, неподправените си приказни жители, сякаш излезли от 1001 нощи, бързо я връщат към непознатата непосредствена (и)реалност. Обрисуването на хълмовете е също много автентично, а малкото момиче, говорещо румънски и помагащо с превода при настаняването ѝ в квартирата, явно посещава държавното румънско училище в града:

Почувствах присвиване в сърцето, страх и надежда, и надигнах глава, за да се огледам наоколо, може би щеше да се случи чудо… Две деца с фес, едното малко и живо като вретено, дребно монголоидно създание с широко лице, матово и големи зъби, бели като сняг, другото с тънки черти, на египетска статуетка (сякаш бе брат близнак на Нефертити), ни взеха куфарите и ни придружиха по прашна улица, сетне по някакви каменни стъпала, в къща с джамлък. Двете хазяйки – майка и дъщеря – дойдоха да ни покажат стаята за наемане. Тесен диван и друг по-широк с плюшена кувертюра, имитираща персийски килими, покриваха стена; на другите висяха фотографии от юбилеи и сватби, както и религиозни празници, оградени в рамка. Като погледнах през прозореца, видях, че макар и да бях дошла по прав път, се намирахме на ръба на хълм, с множество дерета, като пресъхнали речни корита, надолу – мост над овраг, варовикови хълмове, изкривени прозорчета на колиби, и в далечината, извисявайки се над стъклената синева на морето – минарето на джамия. Мики разбра, че не искам да тръгвам повече от там и прие сделката. Хазяйката се жалваше на арменски за задълженията към местните данъци и такси, както и от инфлацията. Момичето превеждаше всичко на румънски. Мен гледката от прозореца ме бе приковала на място, бе ме оставила без думи (Серги 262).

Диана (Серги) не е убедена обаче, че познава Балчик, дори след като прекарва доста време там; затова тя отива да види това, което ще определи като истинския Балчик, намиращ се в Татарската махала:

Струваше ми се, че едва сега откривах Балчик. Сякаш бях в друг свят, някъде из Мароко, така, както го познавах от рисунките на Щефан Попеску[3], репродуцирани в албум, както и от филмите. Къщите бяха уединени стрешини, по-ниски от човешки бой, и примитивни като непохватни рисунки на деца, тоест своеобразни изкривени кубове, с две прозорчета, със стъклото, разделено на четири, врата и кош. Някои бяха от тръстика, незамазани, други, намацани в ярко жълто, други, в крещящо розово, но най-много от всички бяха в бяло, та те заболяваха очите. Идеше ти да извикаш: „Стига, твърде много белота!“ Прозорчетата, колкото саксия с мушкато – цвете, което почти не липсваше в закърпения или потрошен джамлък. Всяка от колибите бе снабдена с изкривено огнище и сюрия деца почти голи, с крачка като вретена, с коремчето подуто… (Серги 259).

– Толкова красиви черни очи и толкова бели зъби, виждала ли си преди? – попита ме Алекс. – Не. Нито толкова мизерия. – Виж, къща с катинар – показа ми Алекс. Колибата бе малко по-голяма от обичайните; катинарът – огромен. Другите нямаха дори резета, нито ключалки, нито катинар. Вътре, някои имаха, като мебел, по някой друг дюшек на земята; други, рогозка. Само в някои от тях видях диван от ония турските, нисък и тесен по протежение на стените, какъвто имаха баба и дядо в Констанца, медени тигани висяха от стените. Нямаше никого вътре. Целият живот на махалата бе навън. Един стар татарин, с бяла брада и червен тюрбан, широк, седнал по турски пред колибата си, момиченце на около пет години, с дете на няколко месеца в ръцете, жена с гола гръд, кърмеща плод, момче, което свиреше Кара-къз на цигулка само с две струни, мома, която идваше с кобилица на раменете, изглеждаха, в рамките на този ориенталски квартал, платна от художествена изложба (Серги 259-260).

Описанието на Серги ни разкрива един изумителен Ориент, само на една крачка разстояние от живота на всекиго в Балчик, живот на ръба в рязък контраст с пищните приеми на кралицата, случващи се на само около километър и нещо от тази махала и на които идват всякакви европейски величия. Примитивният живот на татарите, окъпан в слънчева светлина и пронизван от трелите на разстроени осакатени музикални инструменти, няма нищо общо със „Свободния университет“ и помпозните лекции, изнасяни от всякакви именити интелектуални величия, идващи в Балчик през епохата. И наистина, докато авторката споменава поне една лекция, на която присъства Диана Славу, тя не казва и дума за Реджина Мария, нито за нейния бахайски замък.

Въпреки че в крайна сметка Диана иска да забрави Балчик, предвид възможен нов живот в Париж, тя иска да забрави неговия „чар“, като е далеч по-сурова в определението си за другата животворна за нея точка в Морска Добруджа – Мангалия, която свързва с „токсини“ (Серги 467).

При Холбан, Балчик на спомена съществува под форма на дневник в романа му Една напразна смърт. Разказвачът, Санду, подобно на протагониста в „Гарванът“ на Е. А. По, който разлиства страниците на забравено познание, разгръща един ненадежден дневник, воден от самия него, за да разбере нещо повече за отношенията си с любимата му, Ирина. Макар и да отиват на море, тук виждаме средиземноморския облик на Балчик в хълмовете му, а той и Ирина ги катерят в буколично пресъздаване на един приказен свят, сякаш от Мароко:

Понеделник. Влакът лети сред великденски цветя. Цвят на луга. Сетне морето. Какво ли прави Ела? Неколцина турци, няколко магарета, рог понечва да зазвучи по пладне, бели къщички, една след друга, слизат към морето, като стадо овчици: Балчик. Балчик: усещане за русоляво момиченце, което, с грациозни жестове с глава, устни и ръце, би ти казало: „Заповядай на масата!“ Спи ми се, уморен съм, добър вечер, Ела от далеч… Вторник. Дребна слугиня, Хамири, ми подрежда стаята. Излизам и, тръгвам. На път, малко заспало гробище. На хълма, турските гробове. Сетне в градската градина. Един се изказва в местен дух: „Толкова е малка градинката, че ако тук легне магаре, ще остане опашката му вън!“ Сряда. На скалите с Ирина. Насилих я да ги катерим. Към мен се изкачиха и кротки добри овчици. Крачката им са вцепенени и безкрайни сякаш. Като припват, удрят пръстта като дървени бастуни. Зениците си ги държат на върха на ириса: недоверчиви хора. Гледам колко са кротки и в очите ми бликват сълзи, Ирина не разбира глупостта ми и трябваше да я успокоявам и обяснявам какво почувствах. Сетне казва и тя: „Наистина имаш право!“ и ги поглежда със симпатия. Четвъртък. Хамири ме залива с поток от думи. Очите ѝ са красиви и искрящи. Миглите ѝ пърхат бързо и неравномерно, сякаш крила са на птици, опитващи се да запазят равновесие на твърде тънка клонка. После се спират и остават неподвижни известно време. Следобед. На портата на християнското гробище, малък гроб, заобиколен от висока бяла ограда. В края, голям кръст, под него фенер. На дървото, написано името на дете. Наоколо мак и охлюви. Петък. Ирина успя да се избави от погледите на приятелите и да дойде при мен за миг. Крайно време бе… Хамири, метяща стаята ми, пита дали съм „омъжена“. Тя е! На 15 години е, не на 12, както си мислех, разказва ми сцена от брачния си живот, от която разбирам много малко. Сега се е навряла под леглото с метлата, но разказа си не е свършила още. Събота. И заминах неочаквано, без да си взема сбогом нито с морето, нито с овчиците, нито с Хамири, и отново влакът сред полетата от мак… (Холбан 75).

Балчик на спомена при Холбан е много различен свят от усещането за близкото море при Себастиан и Серги. Отношенията между Санду и Ирина са пресъздадени като накъсани от присъствието на местни жители – малки момичета с татарски и турски имена, говорещи на развален румънски. Въпреки това, очевидно и двамата се вписват много добре в пасторалния пейзаж. Изглежда Санду е по-заинтересован от живота и бита на малкото омъжено момиче, Хамири, отколкото от Ирина. Той звучи като естествоизпитател на далечна експедиция до екзотично място, който е довел приятелката си, за да ѝ покаже пейзажа, но понякога я забравя, увлечен от случващото се с участието на местните. Съответно трябва да ѝ дообяснява какво се случва, за да разбере тя как се чувства той. Дневникът с балчишкия спомен функционира като потвърждение на всичко, случващо се между Санду и Ирина – той е неизменно с една крачка напред, когато я развежда на различни места. Когато тя му поставя конкретни въпроси обаче за тяхното бъдеще, той е далеч по-неподготвен от нея и никакви обяснения от нейна страна не са нужни – той няма да се окаже на нивото им. Балчишкият спомен при Холбан е от няколко последователни дни и те са пропити с усещане за местния бит и култура; макар и недиктуващ бъдещи събития, както доминантните хронотопи на спомена от Балчик при Серги и Себастиан, той се вписва в рамките на едно по-обхватно време-пространство на връзката помежду им, която, както се загатва на фона на иреалните хълмове и овце, няма бляскаво бъдеще.

Себастиан в романа си Произшествието, често споменаван в неговия Журнал, също разглежда Балчик на спомена, но го вплита умело в рисунките на фикционалната художничка Ан: „Сред художниците бе станал известен един малък син Балчик, много приятен, разбира се, но по никакъв начин изключителен, нито дори в сравнение с другите нейни творби, който бе продала за смайващата сума от 50 000 леи“ (Себастиан 85). Така, чрез Балчик в рисунката на Ан, ние получаваме информация за нейното трансформиране на спомена – в скъпоструваща живопис. След като тази героиня изчезва от живота на Паул, единственото, което му остава, е продадената на други картина.

След като Балчик на Ан извиква в съзнанието му цялата фрустрация на един непреживян спомен, заедно с всички болезнени асоциации, произтичащи от сериозни съмнения за лековат нрав, предполагащ любовни похождения и кариеристични домогвания, Паул забягва в Брашов под грижите на учителката по френски, Нора. Там, отпускайки се на земята и затваряйки очи, е способен да изживее един свой осъществен балчишки спомен – такъв, какъвто е видим в Журнал, в томително желание да се пренесе на единственото място, където Себастиан (Паул) се е чувствал истински щастлив:

Около пладне имаше два или три часа, в които слънцето започваше да прежуря. Паул не искаше да влиза в къщата. Лягаше навън върху стъпалата на хижата и оставаше там със затворени очи, с разперени ръце. Под клепачите пулсираше червена светлина, топла, която му напомняше на часове, прекарани на плажа в Балчик. Имаше усещането, че е гол под слънцето, чуваше как слепоочията му туптят, а ушите, заглъхнали като от морския прибой в раковина. Забравяше къде се намира и откога му се струваше, че е в това сияйно вцепенение отпреди и завинаги. Нямаше спомени, нямаше мисли. Никакъв образ не преминаваше през затворените му очи, нито дори собственият му образ, усещаше само топлите ръце, скулите, изгорени от слънцето и му се струваше, че светлината минава през него, през порите, през кръвоносните вени, до артериите, до сърцето. Нора идваше до него, за да го събуди, без да го вика. Чуваше я сякаш как идва, усещаше сякаш ръцете ѝ, докосващи леко челото му, косата, но всички тези неясни усещания оставаха извън светлинния кръг около него (Себастиан 291-2).

Съвсем накратко ще спомена и още един писател Еманоил Букуца – един от привилегированите от кралицата и нейното внимание, но който създава незначителен роман, от литературна гледна точка, за Балчик, макар и богат на етнографски материал – Божията майка от морето. И четиримата писатели, описали Балчик и хората му, се идентифицират със своите протагонисти: Серги споделя това в По нишката на паяка, Холбан в предговора си към трилогията си от романи: Една напразна смърт, Игрите на Даниа и Йоана, Себастиан – в Журнал, където става ясно, че избягва да спасява девойки в беда, Букуца, в ролята си на силно присъстващ разказвач, е и протагонист в романа си. От тази гледна точка, ориентализмът на мястото е осъществен по различен начин – при първите трима е еднакъв – реалистичното пресъздаване на румънеца, посещаващ новата провинция, който говори почти единствено румънски с местното население (изключващо българския етнос), което му отвръща на развален румънски и му изпълнява услуги. С Букуца нещата стоят много различно – докато и той вижда Балчик в романа си като място от Ориента, тук му придава гръцки облик, а героите му говорят всичките неразличим румънски, като някои – например турските персонажи са изобразени като казващи всичко, което знаят на румънски – но на перфектен такъв, след като знаем за тях, че румънският им е ограничен; основната българска героиня говори гладък и безпогрешен румънски, майка ѝ не се знае на какъв език говори с румънките, вероятно на румънски, макар и да не е ясно откъде може да го е научила. Бащата също на моменти говори без преводач също на правилен румънски, без да е ясно на какъв език, макар и румънският да му е силно ограничен. Прави впечатление, че Букуца е по-скоро местен или целогодишен спрямо Балчик, такива са и румънските му герои – те всички владеят и по нещо от езика на другите основни етноси – български и турски, и го използват, за да улеснят комуникацията с турците най-вече, като по този начин постигат определено равноправие с тях. Българският етнос в романа на Букуца е представен като напълно равноправен с румънския и също преселен от другаде, с което се предава идеята за два съревноваващи се етноса за колонизирането на Балчик.

В ролята си на летни (ваканционни) посетители на Балчик, Чела Серги, Антон Холбан и Михаил Себастиан създават изключителни романи-пътеписи със силен документален характер за епохата. Въпреки това, тяхното художествено претворяване на Балчик е под знака на Ориентализма на Едуард Саид. Макар ориенталският елемент да е присъщ и на Еманоил Букуца, той единствен успява да види българския и румънския етнос като равноправни в спор за място, което изначално не е принадлежало на нито един от тях. Несъмнено, разгледаните тук румънски класики са изиграли роля във формирането на представата за Балчик и сред съвременните румънци.

 

Библиография:

На кирилица:

БОЕВ, Христо. Различната Добруджа в литературата между войните. Шумен:    Университетско издателство „Епископ Константин Преславски“, 2020.

ПЕТРЕСКУ, Камил. Последната нощ на любовта, първата нощ на войната. Пловдив: Христо Г. Данов, 1975.

СЕБАСТИАН, Михаил. Произшествието. София: Изида, 2017.

СЕРГИ, Чела. Паяжината на паяка. Балчик: Нордиан, 2020.

ТЕОДОРЯНУ, Йонел. Имението Меделени. София: Авангард Принт, 2015.

ХОЛБАН, Антон. Една напразна смърт * Йоана. София: Изида, 2018.

На латиница:

BART, Jean. Europolis. București: Corint, 2019.

BOIA, Lucian. Micul paradis al României mari. București: Humanitas, 2014.

BUCUȚA, Emanoil. Maica Domnului de la mare. București: Cartea Românească, 1930.

SAID, Eduard. Orientalism. New York: Random House (Vintage Books), 2003.

SEBASTIAN, Mihail. [1995] Jurnal 1935-1944. București: Humanitas, 2016.

TEODOREANU, Ionel. Lorelei. București: Minerva, 1991.

Филми: Youth without Youth (2007)

 

 

*Христо Боев е роден в гр. Пловдив, доктор на филологическите науки на Университета „Овидиус“ – Констанца, доцент по английска и американска литература в ШУ „Епископ К. Преславски“. Преводач от румънски и английски. Носител е на наградата „Ливиу Ребряну“ от Литературния музей в Бистрица-Нъсъуд. Превел е от румънски на български език романите „Адела“ на Гарабет Ибрайляну, „Доня Алба“ на Джиб Михаеску, „Адам и Ева“ на Ливиу Ребряну, „Животът започва в петък“ и „Бъдещето започва в понеделник“ на Йоана Първулеску, както и „Произшествието“ на Михаил Себастиан, „Рускинята“ на Джиб Михаеску, „Дефект“ на Флорин Иримия, „Паяжината на паяка“ на Чела Серги и др.

[1] Въз основа на монографията на автора, със заглавие Различната Добруджа в литературата между войните. –  Б. а.

[2] Всички цитирани текстове от езици, различни от български, са в превод на автора на статията. – Б. а.

[3] Румънски художник импресионист (1872 г. – 1948 г.), който прави много рисунки на Балчик и принадлежи към т.нар. балчишка школа, към която също принадлежат известните Теодор Палади, Николае Дъраску, Николае Тоница, Василе Попеску, Лучиан Григореску и Маргарета Щериан. – Б. а.