Иглика Дионисиева

 

През 2013 г. у нас излиза романът „Седмица на милосърдието в Истанбул” на Мурат Гюлсой в превод на Азиз Шакир-Таш. Преводът е направен по турското издание от 2007 г. Рисунките пък, имащи ключово място в творбата, са взети от книгата на Макс Ернст, озаглавена „Une Semaine de Bonte: A Surrealistic Novel in Colage” (1934), издадена в Турция 2002 г. със заглавие „Седмица на милосърдието”. Тази „разходка” из историята на творбата на Мурат Гюлсой не дава отговор на въпроса колко милосърдие има в 7 дни, защо е ограничено само в една седмица, използваните картини носители ли са и внушават ли милосърдие; и самото милосърдие – константна или променлива величина е от книга в книга, през годините? Писателят може би е заложил тези въпроси, но дали е заложил и отговорите в романа си. И още много други въпроси неочаквано се появяват в творбата, ексцентрична и нетрадиционна като форма и внушения. И това не е случайно, а е плод на съзнателното търсене на автора. При написването на това произведение писателят е воден от идеята за изграждане на творба по нов, експериментаторски начин, воден е от идеята за търсене на нови повествователни методи и смесване на изкуства и жанрове. Какъв е резултатът и доколко новаторски бихме могли да го наречем?

Интересът ми към „Седмица на милосърдието в Истанбул” бе предизвикан от анонсирането на творбата като „експериментален роман”. Да, може би да е роман – нали има дузина герои (7 основни и гравитиращите около тях), нали персонажите имат 7-8 допирни точки, нали обемът предполага време за проследяване на определени промени в историята/историите на действащите лица и разгръщане на техните характери. Да, сигурно е експериментален роман – нали всеки първи роман за автора си е експериментален. Но пък тази книга може ли да се нарече роман, ако я прочетем и открием, че в нея липсват сюжет и композиционни елементи, характеризиращи такава повествователна творба? Ако трябва да съм точна, сюжетни нишки се явяват епизодично, в части за определени герои (Али, Халил и Ерол). Основната фабула, която „държи” отделните части заедно: експеримент на неназован писател, който за 7 поредни дни изпраща на 7 свои познати, живеещи в Истанбул, по една картина, за да напишат по видяното впечатленията и коментарите си и да му ги върнат.

Писането по картина само по себе си е добро упражнение, още повече, когато картините са чернобели колажи от немския сюрреалист Макс Ернст. Той самият дава следния съвет: Когато наблюдавате картина не се питайте какво означава тя, а се обърнете към себе си с въпроса „Кой съм аз?”. Как 7 човека виждат една и съща картина и какви текстове-коментари получава писателят? Този метод вече не е новост – тук имаме по 7 отделни интерпретации на едно и също изображение, а през 1947 г. французинът Реймон Кьоно написва своите „Упражнения по стил”, където предава една фабула по 99 начина. Но и тук не може да се каже, че има налице явна приемственост. Защото, както е видно, Кьоно поставя акцент върху самото писане, върху стила. Докато при Гюлсой фокусът е върху психологическата изява на героите. Самият модел – 7 различни герои, без никакви допирни точки помежду си (освен фигурата на писателя и картините), даващи мнението си (впечатления, спомени, себеизследване и каквото друго се е получило), ме кара да мисля за творбата като за роман-анкета. А кои са анкетираните?

• Али – бивш състудент на писателя; разочарован от живота си. С него започва романът. От негова гледна точка е представен експериментът. Рисунките предизвикват спомени от миналото и въпроси относно собствената ценност. „Аз кух ли съм? Така ли се чувствам?” – от частта „Празният мъж”, за да се стигне до „В събота ще изпратиш последната рисунка, след което всичко ще свърши. Тогава какво ще правя аз?” – от частта „Извинение”. Последният въпрос е повторен минимум 10 пъти от героя, защо ли.
• Дениз – родилка, чиито коментари с привкус на потисната сексуалност се състоят от едно безкрайно изречение без пунктуационни знаци. Всичко има в това изречение – сякаш потиснатите желания, усещане за собствена ценност и Аз се изливат словесно като струя вода. Всъщност хаотичните записки на младата жена само на пръв поглед изразяват обърканата ѝ душевност; прави впечатление, че единствена тя във всеки свой текст стегнато резюмира какво вижда на картините. За разлика от някои други герои, за които получаването на нова картина е като натискане на бутона „старт” за писане, което не непременно е свързано с картината.
• Ямур – братовчедка на писателя, останала стара мома. Всичките картини за нея са повод да се потопи в тъги по детството, прекарано с писателя в общия семеен дом.
• Акън – млад човек, лудо влюбен в Сюсен политически активист. Неговите коментари са импресионистични и поетични. Поетичността, която характеризира записките му, откривам и в безкрайните изречения на Дениз. Случайност или две страни на един медал? Мъжки и женски израз на несъстоялото се. Акън с неговата отнета любима, Дениз, неразпознатата като сексуална жена и страдаща от това.
• Айше – университетска преподавателка на средна възраст, която, пишейки, се опитва да си изясни собствените си семейни проблеми. Тук също се натъкваме на потисната женственост и ниско самочувствие. Първото – като следствие от нарушаване в целостта и функционалността на семейството, второто – като следствие от перманентната необходимост от себедоказване като учен и преподавател с висока квалификация и ценз от Ориента пред западни колеги.
• Халил – възрастен мъж, пенсионер с разклатено здраве. От малък мечтаел да пише, сега, подтикнат от писателя и картините, се отдава на това неподозирано удоволствие – писането. Знание, натрупано с годините, истини, които няма как да се харесат на всички. Халил е единият герой, който прокарва сюжетна нишка в творбата, вярно – в рамките на една седмица.
• Ерол – нереализирал се романист. Как гледа нереализиралият се на успешния романист, не на картините?

Болшинството коментари на картините, на повечето герои в книгата, внушават участие във въображаем, мислен диалог с писателя. Монолози с въпроси към него, на които той не отговаря. Но дали действително не отговаря и пази пълно мълчание и неутралитет?

Писателят и неговите търсения се разпознават в антагониста Ерол. В частта „Да можех да съм онзи, когото си спомняш” Ерол казва: „…чета всички новоизлезли книги,… – чета ги не защото ми харесват. Просто съм любопитен. Просто търся някого, който е открил онова, дето аз не съм могъл да намеря… Все още търся.”
И малко по-натам в същата глава: „Може би проблемът бе в това, че бях загубил вярата си в литературата в общоприетия смисъл на думата.”

В думите на този литературен нихилист аз откривам творческото кредо на автора:
„Да заложа живота си в името на едно различно, ново, велико произведение; да се окажа в опозиция на всички в името на литературата на новото време, в която вярвам; да бъда аутсайдер; да остана неразбран; да бъда обиждан дори; да бъда унижаван, но да не призная друг път освен онзи, за който вярвам, че е правилният и така да бъда себе си. Нямам предвид някакъв нов вид изказ или някакъв нов стил… Това са търсения, индивидуални за всеки един писател и засягат само него самия. Аз имам предвид търсене от по-различно естество. Нещо толкова важно, че да накара човек да действа наистина безразсъдно… имам предвид история, в която ще се загубя, докато я пиша. Имам предвид текст, който ще накара читателя да почувства, че е поел на път, от който няма връщане назад и въпреки това желае да продължи да го следва, една книга, която наистина ще промени живота му.”

В коментара си за друга картина, в частта „Ако аз бях на твое място” Ерол пише: „Игра и литература. Искрено вярвахме, че съчиняването е игра, дори експеримент.”

В думите на този герой ясно личи чувството за неудовлетвореност, малоценност и дори гняв поради мисленото съпоставяне с писателя. И при другите герои има нещо такова: Ами какво ще си помисли писателят, ами ако се изложа? Фигурата на писателя, която всеки от героите маркира по различен начин, става санкционираща за ценността им като индивиди – с това как той би погледнал на тях, какво би си помислил, как би ги квалифицирал. Оказва се, че посредством това творецът се самосанкционира, самовъздига в ценност, а също и теоретично заема мястото на гледащ и коментиращ героите – като колажи на собствения си живот. Всички герои са с някаква нереализирана своя страна, неуспешни в някакво отношение. Експериментът с картините, в който героите са приканени да участват, за кратко време им вменява ценност. Само за седмица. Седмица на милосърдието, по названието на книгата с картините на Макс Ернст. Картините де факто не илюстрират милосърдие. Те изиграват ролята на прожектор, който насочва светлината си към забравената, неискана, неосветявана до тогава същност на персонажите. Милосърдието е самото състояние, изживявано от всеки един от тях по време на писането на коментарите към картините.

Състояние, в което писане и милосърдие са тъждествени.

 

––––––––––––––––––––––––––––––––

Мурат Гюлсой, Седмица на милосърдието в Истанбул, пр. Азиз Таш, Изд.„Парадокс”, София, 2013.

 

 

 

 

 

 

 

Foto koyabilirsiniz