ЗА БЪЛГАРИЯ В СЪРЦЕТО, ЗА ОГНИЩАТА НА ЗНАНИЯТА И ЗА ИСТАНБУЛ, КОЙТО ТРЯБВА ДА СЕ ИЗЖИВЕЕ…

…разговаряхме с Г-жа Невин Хюнерел, директор на Българското училище в Истанбул.

На брега на Златния рог, в едно от най-съкровените кътчета на балканския дух и Възраждането ни, квартал Шишли, в двора на Екзархията, напомнящ за Едемската градина, гостуваме на истанбулската българска общност. Посреща ни доайенът, Г-н Васил Лязе, който ме разпознава от гостуването ми тук през 2015 година по повод един литературен проект. На чаша кафе, въпреки мрачния априлски съботен предиобед, в душите ни е светло и радостно, спомняме си отминалите дни и чертаем планове за бъдещето. Очарователният дамски състав на колегията ни въвежда в класните стаи, говорим си с децата, подаряваме книжки, дори ни остава време да попеем около пианото в официалната приемна зала на Екзархията. Там, където са гостували

политици, дипломати, духовници. Запалваме свещичка в църквата, която утре ще събере хората за литургия. Децата изиграват едно хорце, разказват за своите родители, за своите нови приятели тук, в училището, за приключението да живееш в големия град. А учителките споделят своите амбиции, надежди и тревоги. Всяка от тях има и друг живот, и друга професия в останалите дни от седмицата. Но в събота всяка от тях е Рада Госпожина, всяка е в своята Бяла Черква, в свeтая свeтих на българското школо. Ето какво сподели директорката Невин Хюнерел, за която преподаването на български език е опит и рутина, но и винаги необикновена тръпка и преживяване. А училището е съдба.

Как се стекоха обстоятелствата и Вашият живот тук, в Истанбул? Успяхте ли да сбъднете житейските си мечти?
Идването ми в Турция и в частност в Истанбул преди 33 години беше принудително. Трябва да се приеме, че в такава ситуация човек няма много специални мечти. Може би единственото, което съм си мечтала, е да мога да се реализирам и на това твърде непознато и различно за мен място.

Мислите ли, че българските корени са били определящи във вашите житейски избори и посоки в Истанбул? В крайна сметка те са Ви довели тук, в Българското училище към Екзархията.
България е страната, в която съм родена, раснала, учила и развивала като личност. Българската култура, традиции са оставили дълбоки следи във всеки от нас, хората, които живеем далеч от Родината. Аз повече от 20 години преподавам български език на чужденци, което само по себе си говори за мястото на България в душата ми.

Колко и какви деца учат български език при Вас и каква е тяхната мотивация?
Училището започна дейността си през месец септември 2015 година и е към Генералното консулство на Република България в Истанбул. Намира се в сградата на Българската екзархия, в която сме сега с вас. Започнахме със 17 ученици, днес те вече са почти 60. Съставът на класовете е различен – има деца, чиито родители са от България и работят в Истанбул, други, които са деца от смесени бракове, но мнозинството са деца на турци – изселници от България. Мотивацията на всеки ученик е различна, но основната цел е както научаване на езика, така и поддържането му.

Опишете ни един свой съвсем обикновен работен ден, като се има предвид, че сте директор и преподавател в Българското съботно-неделно училище в един от най-големите градове не само на Европа, но и на света. Как подреждате заетостите и приоритетите си?
Училището присъства във всеки мой ден, независимо дали е делничен или почивен. По договор заетостта е само 4 часа на седмица, но в случая при мен са най-малко 4 часа на ден! Няма как да се вмести цялата дейност в 4 часа седмично, тъй като училището работи само в събота. Още повече, че работата на директора е цялостна, той отговаря за всяка една единица в училището, за всяка проява или мероприятие, изобщо за цялата дейност на училището.

Какво е за Вас Българското училище и как схващате тази своя дейност: като добре смазан часовников механизъм, като дълг и отговорност, като кауза, като битка с обстоятелствата, като предизвикателство, като авантюра?
За мен Българското училище е дълг, отговорност и кауза с цел успех!

Добре ли е организирана системата на обучение – като време на заетост, като количество и качество на учебните програми, учебници и учебни помагала, които знаем, че са одобрени от МОН? Мислите ли че може да бъде още по-добре, имате ли някакви конкретни идеи?
Училищата в чужбина са една малка България, но за съжаление – вместени в един или два дни в седмицата. За жалост не сме общообразователно училище и поради тази причина за кратко време трябва да постигнем много неща. Работим с учебниците на български издателства, одобрени от МОН, но има още какво да се желае. Има спешна нужда от учебни програми, учебници, материали, и помагала за ученици, за които българският език се явява като втори. Доколкото ми е известно в момента се работи върху определени помагала, които очакваме с нетърпение. Засега ние сами си подготвяме материалите, по които обучаваме тези ученици.

Имате ли обратна връзка със своите ученици, след като се разделите с тях? По какви житейски и професионални пътища поемат? От полза ли им е наученото във Вашето училище? Има ли такива, които се завръщат в България? Или такива, които поемат по Вашия път?
Поддържаме връзка с повечето ни ученици, които са учили при нас, но поради различни причини са си заминали или са продължили само в основното учебно заведение в страната. Имаме и ученици, чиито родители, след приключване на трудовите им договори се завръщат в България и децата продължават обучението си там. Имаме завършили ученици, които заминават да учат в различни страни в Европа и Америка. Завършилите 12 клас вече учат в различни университети в Турция, но продължават да усъвършенстват българския си език.

Опишете ни професионалния колектив – вие сте един прекрасен дамски състав, твърде пъстър и като образование, и като география, и като възрастови групи – как успяхте да се сработите? Разкажете ни за своите колежки?
Учителският състав е пъстър. Пет учителки сме от България, там сме родени, учили и завършили различни университети, а учителката ни в началното училище е бесарабска българка от Молдова, която е завършила Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“. Всички ние, шестте учителки, въпреки различните обстоятелства, които са ни довели тук, се намираме с една обща цел в Българското училище. А именно да предадем знанията си на новото поколение и най-вече да ги запознаем с културата, обичаите и традициите на България, за да я обикнат така както ние я обичаме.

Какво искате да пожелаете на колегите си? На децата и техните родители? А на читателите на Небет тепе? Какво бихте казали на тези, които тепърва предприемат пътешествие към старопрестолния Истанбул? А на тези, които се колебаят дали да запишат децата си на училище за роден език – независимо къде се намират по света?
На колегите искам да пожелая преди всичко здраве, да продължат със същия дух, всеотдайност и желание да предават безценните си знания! На децата – да бъдат любознателни и упорити, изпълнени с мечти и вярвайки в себе си да имат сила да ги постигат. На родителите – да бъдат търпеливи и да споделят усилията на децата си в преодоляване на всяка трудна стъпка в техния път на образование, израстване и усъвършенстване! На читателите от сърце желая да бъдат здрави да продължат да откриват нови светове чрез страниците на списанието! Истанбул е космополитен град, съхранил историята на безброй култури в себе си. Всяка улица, всеки дом, всяка сграда е една история. Истанбул, освен че трябва да се види, трябва и да се изживее!
Всеки, който носи България в сърцето си трябва да бъде част от духовността на страната си, а тя е точно в огнището на знанието – училището, където и да се намира то!

Въпросите зададе Евдокия Борисова