Маргарита Серафимова

 

Неведнъж е казвано, че градовете и книгите си приличат. Подобно на класиците, чиито произведения „познаваме” дори и без да сме ги чели, има градове, в които по израза на Стефан Цвайг, никога не отиваш за първи път. Истанбул е един от тях.

В течение на времето пътешествието до Истанбул се е оформило като отделен жанр със собствени правила, „които винаги включват потресаващото усещане при пристигането” (У. Еко). То може да бъде извършено по море, и тогава приближаването кара пътешественика да го открива детайл по детайл, „на малки глътки”, както се е случило на Едмондо де Амичис, или откъм вътрешността, където отведнъж целият град се явява пред очите, обагрен в златисто под лъчите на залязващото слънце, както го вижда Умберто Еко.

Градът може да бъде възприеман по различни начини – като го обхождаме (или като се оставим да се изгубим в него), като го съзерцаваме, като се вслушваме в характерните му звуци, като го вдишваме или го вкусваме – всичко зависи от нагласата на пътешественика да се доверява на своите възприятия – на визуалното най-вече, откривайки цветовете и формите на града, но също и по-комплексно, когато се намесват и други сетива, например олфактивното, понеже „тъкмо с обонянието се осъществява едно ароматно пътешествие и в Ориента, и в миналото, с леко замайване от миризмите и изпаренията на подправки” или „вкусвайки един от онези сладкиши, които превръщат кръвта ти в мед, и имаш усещането, че сякаш съгрешаваш” (както го описва У. Eкo в предговора си към книгата на Е. Де Амичис „Истанбул”). И все пак сетивото на сетивата, което ни позволява да опознаем цялото, а не само частта, си остава четенето, защото, както ни напомня Пруст, ако излезем навън, ще възприемем само едно парченце от света, но ако останем вътре, с книга в ръка, ще го видим целия. Ето защо, избираме да откриваме Истанбул през книгите, да видим текстовете на града.

 

Градът и неговите текстове

 

1. Както вече стана дума, за много от описанията на града, той е точка на пристигане. Едно странно съчетание на реалност и мечта, дори утопия, въплъщение на романтичното другаде.

Както отбелязва У. Еко, когато Константинопол е столица на християнската империя, западният свят гледа на него като на нещо чуждо, извор на упадък и еретизъм, будещ дълбоко недоверие: „Когато градът се превръща в столица на неверниците мюсюлмани, след като преминава първият шок (между XVI и XVII век), Истанбул малко по малко се оформя като притегателен център. За това допринасят и романтични представи, повечето от които са резултат на литературни поклонничества. Докато е „почти” като християнския Запад, градът не е обичан. След като се променя радикално, става Свещено място на Различното”.

Четейки този Истанбул, откриваме града, сред който западни пътешественици са извършвали своите литературни разходки като Пиер Лоти, Флобер, Ламартин, Шатобриан, Нервал или Готие; всяка от тях индивидуална и уникална, но и в духа на литературната мода, която е придавала на ориенталското тъжното очарование на отминали епохи. Това са все литературни свидетелства от щастливите времена преди Едуард Саид да прочете еднозначно и политически понятието ориентализъм, което тогава е било по-скоро многоцветно и поетическо. За литературата Ориентът е бил място на вечното, непроменящото се, на мистериозното, екзотичното, еротичното, символизирал е контраста с новото европейско индустриално общество. В този контекст Истанбул е бил притегателен център за реални и фикционални пътешествия.

 

2. Други литературни текстове, избират Истанбул като отправна точка. В тях откриваме вече не само града на миналото, но и града на настоящето. Съвсем естествено за турските писатели, той е идентификационен център, място на закотвяне, за да не се изгубят в хаоса на големия свят.

Така, роденият в него Орхан Памук, обезпокоен от това, че в продължение на векове, поради забраната върху изображенията, а и не само затова, Истанбул в изкуството се оказва град, неизменно виждан отвън, се заема да напише историята на града, видяна отвътре. Или по-скоро, историите на града. Романните истории. Истанбул не е просто място, където се развива действието в неговите романи. Той прави от този град герой на своите произведения. Така в мемоарната си книга Истанбул, сдвоява своята биография с биографията на града. В Черна книга, градът е обект на едно детективско търсене, но и на едно философско, в духа на Пруст: по следите на изгубеното време, докато в романа Музей на невинността  практикува своеобразно опредметяване на фантазията и персонифициране на прословутата му меланхолия. Нагърбва се да разкаже за настоящето на този град, обърнат предимно към своето минало, съчленен от руини и минала слава. Няма да е пресилено, ако кажем, че именно образът на града, литературният образ на Истанбул, помага на писателя да навлезе в световната литература. Както и писателят, от своя страна, допринася за това градът да завоюва място в каталога на световните литературни градове на нашето време. Благодарение на Памук литературният Истанбул прекрачва от миналото в бъдещето, и от традиционното, направо в постмодерното. Подобно на това, което прави Пол Остър с един друг световен град, Ню Йорк, той намира формата, която може би най-адекватно изразява комплексната природа на един мегаполис, който събира в едно много времена и много гласове, и много образи, визуални или скриптурални, реални и въображаеми, и дори невъобразими.

Или да вземем образа на града, който създава друг турски писател, Бурхан Сьонмез с романа си Истанбул Истанбул (2015). Това е един съвременен Декамерон, един град, разпръснат в множество разкази, направени в продължение на десет дни от група „разказвачи”, които обаче този път се намират не сред природата, а затворени в една килия в подземията на града и не редуват разказите си с приятни забавления, а с мъчения, на които са подложени след един политически преврат. Всъщност това не е един град, а поне два, понеже имаме един Истанбул под земята и един над нея. Един реален, но и един мечтан или възможен град. Романът на Сьонмез, подобно на романите на Орхан Памук също е много превеждан и издаван по света.

Така се натъкваме на обратното движение: след като в един дълъг период световните писатели са пътували към Истанбул, днес, така да се каже, Истанбул пътува към света и към световната литература. Но и в двата типа движение – на изток или на запад, Истанбул внушава усещането за граница.

Така този град на границата, разположен върху два бряга, и който символиката – географска, историческа, културна – представя като мост между два континента, между две религии, между империи, времена и народи, става повод за написването на книги, хвърлящи мост също така между действителния град и разказите за него. Дали е случайно, че именно в Истанбул е написано едно съчинение, чието заглавие гласи Мимезис. Изобразяването на действителността в западноевропейската литература?

3. Това ни кара да се обърнем към един трети тип текстове, които показват мястото на града като отлична наблюдателница към европейската литература и като място за нейното осмисляне.

Изборът да подходим към града откъм неговите текстове в духа на съвременната геокритика, ни позволява да огледаме не само тези, написани за града, но и другите, които са създадени в него; за които Истанбул е не само вдъхновение, но и родина, за които той е не само текст, но и контекст. При това – не само литературните текстове, но и научните.

Ето как стигаме и до литературоведския текст, който всеки добър филолог познава, а именно изследването на Ерих Ауербах, Мимезис. Изобразяването на действителността в западноевропейската литература (за първи път публикувано през 1946 г.). Но ето какъв е бил контекстът и как именно в Истанбул е била написана една важна страница от историята на литературната наука.

 

Академичната история

През 1933 г. в рамките на реформите по европеизацията на страната, министърът на образованието в правителството на Ататюрк, Решит Галип, се обръща за съдействие към Албер Малш (1876-1956), професор по педагогика в Женевския университет и съветник на турското правителство, който, освен че изготвя доклад за необходимите мерки за модернизиране на висшето образование, на практика посредничи на турските власти в контактите им с чужди учени, желаещи да емигрират в Турция. Това съвпада по време с отстраняването от длъжност на учени от еврейски произход от Третия райх[1]. Именно по този път един именит филолог, Лео Шпитцер, пристига в Университета на Истанбул, поканен да основе Департамент по западноевропейска литература към Филологическия факултет. И макар че той като романист настоява за създаването на Департамент по романски езици и в него обучението да се води на френски, неговата програма по същество не се различава от кой да е съвременен департамент по сравнително литературознание.

Шпитцер е отличен стилист, блестящ познавач на романските езици и литератури, а биографията му е – както бихме казали днес – транснационална. Роден във Виена, практикуващ в Бон, Мaрбург, Кьолн, Истанбул и накрая в Балтимор, той ни кара да се

 

замислим за ролята на местата не само в литературата, но и в литературознанието. Всяко ново място е изисквало предефиниране на идентичността – национална и научна – в зависимост от контекста. Така или иначе, в Истанбул се налага Шпитцер да преосмисли своята дисциплина и да я приведе в съответствие с новите географски контури на научната си и преподавателска дейност. Контекстът в Турция налага той да разшири своя обсег от романски литератури до целия западен ареал с цел да бъде обхваната 2500-годишната история на западноевропейската култура. Така на практика, Истанбул става родно място на модерното сравнително литературознание и на превръщането му в университетска дисциплина. И макар че тя ще бъде институционализирана и утвърдена в образователния процес малко по-късно в Съединените щати, където същите тези професори заминават впоследствие, Истанбул ще се окаже важен етап в нейното формиране.

Всъщност, в това начинание е имало и немалко наднационален, хуманистичен и обединителен патос – целта е била да се открият общите процеси в културата на Европа. По това време изобщо филологията е мощно политическо оръжие, и Шпитцер вече е имал опит от битките си в Германия срещу набезите за чистота на езика, като елемент от прочистването на нацията. Търсенето на корените на европейското и на нишките, които обединяват европейските литератури, за тези учени и преподаватели се превръща в мисия. В действителност, ситуацията е била заредена с немалко вътрешни противоречия. Тези гонени от родината си интелектуалци са били чувствителни към реформите, провеждани от Ататюрк в посока на унификация на турската нация и към зараждащия се национализъм в страната – те, които на свой гръб са осъзнали ясно последиците от националистичните идеи, доведени до пароксизъм в нацистка Германия. Освен това е имало определена ирония: от турските университети са били уволнявани турски професори, за да бъдат назначавани западни, повечето – немски професори, които на свой ред са били уволнявани от собствените им университети.

Техният човешки и научен рефлекс е бил да противодействат на национализма с оръжията, с които разполагат, т.е. със своите научни подходи. Те именно изобретяват този компаративен начин на изследване на литературата, който Ауербах въвежда с книгата си Мимезис. Самият той, подобно на Шпитцер, разширява обекта на своите изследвания и от дантевист в Германия, става компаративист в Турция. И на него изгнаничеството му помага (или принуждава) да надскочи дисциплинарните граници и да излезе извън скрупульозния анализ на отделен автор или произведение, и да предприеме изследване, свързващо в едно стилистиката, естетиката, историята, социологията, ставайки един от основоположниците на съвременните трансдисциплинарни подходи.

И така, имаме няколко момента:

Първо: Преподавателската дейност в Истанбулския университет убеждава тези учени да разширят своя изследователски интерес;

Второ: В момент, в който европейските ценности са заплашени, кризата в европейската култура изисква действия в отговор. И макар общоевропейският дух да не е бил сред кръга от научни занимания нито на Шпитцер, нито на Ауербах преди да напуснат Германия, мисленето с мащабите на европейското се оформя именно в Истанбул – предлагащ гледна точка, позволяваща да се осмисли целостта на европейското;

Трето: Тази извънпоставеност или по-скоро тази граничност, в същото време ги убеждава в разделението между Изтока и Запада.

Истанбул представлява и за двамата учени решаващ обрат в житейските им съдби и повдига въпроса за реципрочната връзка между света на писането и света на опита. Двамата всъщност са много различни. Шпитцер е по-екстровертен, по-отворен към културата на страната, в която се озовава и сериозно изучава турски език, стъпка, която Ауербах никога не предприема. Но пък, субективно погледнато, Шпитцер е в по-благоприятна ситуация. Чувства истински професионален ентусиазъм, за него отиването в Турция е интелектуално предизвикателство и той гледа на него като попадане „в девствена гора, в която всичко предстои да се прави”. Видяно в личен план: на кораба, който го отвежда в Турция, заедно с жена му и децата му, е и неговата асистентка Розмари Буркарт, с която преживяват страстна връзка в Истанбул (дори, поради факта, че тя не получава виза за Америка, Шпитцер остава две години допълнително в Турция). Самата тя – талантлива филоложка и модерна жена, която носи къси коси, увлича се от спорт, изкуство и музика – несъмнено е смекчавала меланхолията, която Шпитцер вероятно е изпитвал, при своето експулсиране.

Всъщност, истинската драма за него настава, когато заминава за Щатите, където така и не успява да се адаптира. Със сълзи на очи той напуска пристанището на Истанбул на борда на кораба, който го отвежда към Америка с пълно съзнание за загубите, които му предстои да изпита – и в емоционален план, и в идентификационен, като европеец. В Истанбул той се чувства все още в Европа. В това отношение, Истанбул като научен и литературен контекст се оказва онзи стимулиращ бряг, нито в замъгляващото вътре, нито в болезненото извън, и който в периода, за който става дума, се оказва точното време и място, щастливият кайрос за мнозина учени хуманитаристи да напишат своите произведения.

За разлика от Шпитцер, Ауербах се чувства по-нещастен, изживява по-драматично откъсването от родината си, обвиняван е, че живее и пише затворен в кула от слонова кост, но ето че именно той дава началото на един нов метод за изучаване на литературата, с онази необходима дистанция, която позволява да се видят общите процеси и тенденции, които са движели литературната история.

Тук има няколко дискусионни момента.

Първият е доколко Мимезис е плод на едно място без книги. Жалването на Ауербах от бедността на турските библиотеки е станало повод за истинска интерпретационна сага около основанията му да повдигне този въпрос, което според мнозина изследователи, звучи повече като оправдание за въвеждането на новия метод. Твърдението на Ауербах, че подходът му се дължи на липсата на достатъчно източници, винаги е пораждало спорове. Истината е, че той казва също и следното за своята книга: „Ако бях опитал да се информирам за всичко написано по толкова много творби, никога нямаше да успея да я напиша”. (Ако отворим една скоба, тук се вмества въпросът за възможното писане без библиотеки, писане по памет, ако си спомним за Цицерон който написва своите Топики за седем дни, на кораб, пътувайки за Гърция, без опората, но и без тиранията на библиотеките: само по памет. И еретично сме изкушени да се запитаме дали този тип писане не гарантира по-добра четивност?)

Друг любим момент на спор сред изследователите е доколко истанбулският контекст се е намесил в неговото писане. Дали Ауербах действително се е изолирал от околния свят заради нуждите на науката – в търсене на духовната цялост на Европа и в своя език като в своя родина – или пък, обратно, е бил стимулиран от университетската практика и от духа на реформите в Турция? Все пак неговото писане едва ли е било толкова непроницаемо по отношение на контекста, имайки предвид, че обичал да казва: „По-добре човек да бъде съзнателно свързан със своето време, отколкото несъзнателно”.

Трети обикнат момент на дискусии около Ауербах е доколко решаващо се е оказало самото изгнание, което му е позволило да надскочи досегашните академични ограничения и доколко именно ориенталският топос в изгнанието на учения е гарантирал успеха на начинанието.

Така или иначе, неговата творба, плод на изгнанието му в Истанбул, бива смятана за пример за критическа дистанция и бива приемана за основополагащ текст за сравнителното литературознание, което и до днес пази следите от този град. Истанбул се оказва етап по пътя на транснационалната история на знанието, повдигащ въпроси, свързани с контекста на импорт и преосмислянето на научните практики при преминаването им от едно национално пространство в друго. Когато не книгата, не знанието, а самият учен пътува, бива добавено и собственото му изграждане като фактор.

 

Genius loci

 

Значението на един град за културата се съпровожда със значимостта му за нейното изучаване. Сред големите имена, оставили трайна следа, е и именитият историк, сър Стивън Рънсиман, който преподава византийско изкуство и история в Истанбулския университет от 1942 до 1945 г., и който в едно свое есе (“Muslim Influences on the Development of European Civilization”) показва ориенталския произход на някои тропи и западни поетически ефекти, и предшествайки Е. Саид, се противопоставя на репресията спрямо мюсюлманските културни влияния.

Може да кажем, че през 30-те и 40-те години на ХХ век Истанбул става средоточие на интелекта, място, където хуманизмът и знанието дават своя реванш над хаоса на света. Но градът продължава да играе ролята на международно културно средище и след това. След края на войната и отпътуването на немските професори, френското правителство започва редовно да изпраща преподаватели във Факултета по романски езици. Един от тях е А. Греймас, който прави от престоя си там през 50-те години – лаборатория за своята Структурна семантика, един ключов текст за съвременната семиотика. „Тези няколко години, прекарани в Турция“, казва Греймас в едно интервю, „белязаха моя живот. Там намерих атмосфера, благоприятна за размишление, особено в Истанбул, една стимулираща и гостоприемна университетска среда, в резултат на реформата на Ататюрк и усилена от контактите с големи имена на лингвистиката и литературата”.

Влизането на града в световната литература, но също така и в световната теория на литературата – му гарантира мястото на значим вектор в нейното научно поле. Така се очертава още един Истанбул като благоприятна почва за академични изследвания.

 

***

 

Това ни кара да се запитаме: кое прави един град световен и, в частност, как един град на Балканите може да надскочи своята локалност и да се превърне във фактор в световното движение на идеи? И ако не само градът оставя следи върху текстовете, а и текстовете – литературни и научни – на свой ред изграждат града, то каква отговорност пада и върху техните автори?

Един такъв град никога не принадлежи само на една страна, само на една епоха. Тук става дума за една друга власт: не икономическа или политическа, а интелектуална. Всъщност именно творбите на духа определят мястото на един град в световната история и география.

Истанбул е добър пример в това отношение, палимпсест от текстове, благодарение на които човек прекосява неусетно културни пластове от времената на Византион или Константинопол, град, в който се оглеждат не само ориенталските фантазии на Запада, но и балканското литературно-историческо въображение от времето, когато в колективното съзнание всички пътища са водели към Цариград.

[1] Само през учебната 1933-1934 година 82-ма немски професори преподават в Турция. Общо 144-ма професори, доценти и научни сътрудници биват ангажирани в турските университети през този период.