ПОЛИ МУКАНОВА

* * *
Модерна и спекулативна подмяна на неумението да се чете, да се срича… цяло поколение се самодиагностицира с дислексия. Под убедителността на скъпите очила с цветни рамки се твърди, че да се срича е заболяване, с което аудиторията трябва да се съобрази, да приеме като норма.
Новата форма на неграмотност на хората-екрани, за които прочетената книга е излишен багаж, който няма как да носят.
Дислексията с такава масовост показва епидемичните размери на не-четенето, което е заразно – плъзнало от поколение на поколение.

* * *
Градът те избира и потапя в лабиринтите си. Трудно е, трудно е – в мястото, където душата ти ликува жизнерадостно, да затвориш очи и се изолираш от слънчевата гостоприемност, от приласкаващата маса с покривка като на село и водата, донесена от стопанката.

Целия средиземноморски юг да обиколя, потопена в зехтин и да оставям костилки от маслини като Хензел и Гретел по пътя на блаженството си.

* * *
Да купиш последния молив в непознатия град. Привидно маловажен подвиг. Сякаш случайността дълго е отлагала да бъде нечие притежание и да отиде в ръката на пишещия от другия край на Европа.
Всъщност Европа е една – като длан и всяка гънка е дълбока диря във времена на подвизи и падения.
Европа е една. Затова моливът ме изчака.

* * *
В единия край на Европа е светло, припичат се по масите на ресторанти и кафета. Използват вълшебните лъчи на неделния следобед, който е един безкраен миг преди задъханата крачка на понеделника.
На Изток отдавна лампите осветяват надеждата, че миговете слънчево щастие ще озарят човешката надежда, скрита под камъка. Всяка потъпкана сянка и неизрасла трева може да бъде събудена
от изток на запад
от запад на изток

* * *
Неподдържани лабиринти от градини пред двореца. Ясни очертания от някогашно величие. Изсъхнал чемшир. Розова магнолия изобилно накланяща се над пътеката. Японска камелия. Задължителният евкалипт.
Като в родопско село, в което няма дворцови лабиринти, барокови фигури, витражи и прохладен мрамор. Там портокалите са натюрморт във фруктиерата на масата, донесени от града. Една екзотика, една оранжева романтика, която свързва две села от двата края на Европа.

* * *
KEBAB & PIZZA – такава е съдбата на средиземноморската кухня. С единия крак стъпил на Ботуша, а с другия в омаята на Ориента. Утре ще обядвам там, за да изпитам наслаждението на две култури.
При храната нещата са доста по-прости и лоялни от политиката. В кухнята всичко е въпрос на вкус. В политиката – на налагане на вкус.
Дипломацията се опитва къде успешно, къде не толкова да смила тази междина. Да не потъпка индивидуалното усещане за вкус /храна/ и добрият тон, диктуващ „захарта“ и „солта“.
Солта на живота тръпчиво нагарча.
Въпрос на вкус.

* * *
Неволен свидетел, спускайки се по лъкатушните стръмни улички попаднах на отворена врата – ремонтираха сградата, реставрация с нови средства. Същата, но модерна. Никъде не видях разрушаване до основи… битността на града бе съхранена до греда, до камъче.
Гледах с каква вещина подреждаха камъните на пътя, като броеница – мозайката. Майсторите сякаш се молеха – коленичили пред камъка с търпение. Всеки камък заемаше достойно мястото си. Така градът дишаше – с изкусно подредени мозайки и сгради, които съжителстваха с актуалното, една градска модерност, оглавяваща всяка сегашност, туптяща с ритъма на града.

* * *
Това достолепно стоене на слънце, безмълвно под лъчите му. До смрачаването. Всеки лъч светлина е дар Божи, така самоотвержено стоят облегнали осанки на затворените магазини, обитателите на града. Благоговейки пред слънцето. Дар небесен, пред който само нощта имаше власт.

* * *
Изкачване в каменния град с почти вертикални наклони. Не се подхлъзнах или спънах, дори не залитнах. Нито веднъж. Всеки камък си тежеше на мястото. И сякаш ме познаваха. Обикнахме се.
Град, който да обходиш за дни и всеки лабиринт да те води на твоето място.
Дано отново някога се завърна тук. Като пътешественик, съгледвач, изследовател на следобеди, залези и вино в местната таверна сред разговорите на жителите на квартала. Не се чувствам като чужденка, а наблюдател на нови сюжети.
Учудвам се – как ли Кант не е пътувал?
София е моят Кьонигсберг.

* * *
Добър подход си избрах – да обядвам в заведения, където ходят местните.
На обед – с религиозна отдаденост всеки се запътва към олтара на храната, миризми на обедно меню се разнасят по лъкатушните улички.
Зеленчукова супа – две порции наслада. С чаша червено вино. Ръчно замесено хлебче. Десерт – бадемов крем със силното кафе, горчиво като остатъка от деня, напомнящо, че има още работа. Накрая ме почерпиха с диджестив. Португалски.
Българка от София в един ден, в едно всекидневие. Утре на обяд ще съм по летищата и ще ми липсва тази споделеност на жизнерадостното чувство за вкусен обяд, добър разговор и заедност.
Европа е една.
На масата опитвам най-вкусната супа на света и вече тя е моя.
Нови традиции
на масата
на Европа.

* * *
Лъчите пронизват листа и поредното сутрешно кафе озарява новото начало на деня. Само това ни спасява – прекъсването с нощта, избавлението на съня и обещанието за изгрев. Светла диря за надежда.
Чоран с хилядите безсънни и скитнически нощи в Париж. Аз с кошмарите от деня, които си разказвам наум със сюреалистични сънища – светове, от които искам да избягам.

* * *
Броя дните, изнизващи се мъниста до лятото, до най-горещия август – тогава ще отмервам деня и нощта с пясъчен часовник, ще ми тиктакат щурците, а светулките ще озаряват крадешком безлунната вечер.