Емил Коен 

„Възродителният процес“ беше най-голямата авантюра, най-масовото и най-жестокото нарушение на човешките права в България след кръвопролитието, наречено „Народен съд“ през 1944-45 г., с неговите над 2000 смъртни присъди. Комунистическият режим, който сам бе поредица от чудовищни експерименти, бе в края на краищата катурнат именно от „Възродителния процес“, най-малкото, защото за перестройчика Горбачов вече стана неудобно и неизгодно да крепи софийския си наместник Живков, „прославил“ се като вдъхновител на огромна кампания за етническо прочистване 45 години след масовите етнически чистки, характерни за Втората световна война.
Престъплението „Възродителен процес“, ако съдим за него по крайния резултат, т. е. по изгонването през лятото на 1989 г. на повече от 300 000 турци вън от пределите на България, е напълно съпоставимо с нацисткия геноцид и със сталинските репресии срещу „народите-предатели“, т.е. насилственото изселване в степите на Казахстан през 40-те години на миналия век на татари, чеченци, ингушети и други малки народи заради „съглашателството им с хитлеровите нашественици“. Но докато в Германия и дори в СССР имаше по различен начин и с различен успех – покаяние за извършените от хитлеристкия и сталинския режим престъпления – то у нас, освен общи политически приказки (напр. известната Декларация на Народното събрание от 1991 г., осъждаща „Възродителния процес“) нямаме нито политика на вина и покаяние, нито възмездие за стореното през петте години „възраждане“. Всъщност дори и беглото усещане за вина бе още в зародиш попарено от прочутата подигравка на Филип Боков „ние вината я приемаме само с мезета“.
Няколко документални филма[1], от които само чудесната лента на Татяна Ваксберг „Технология на злото“ стигна до широката публика чрез БНТ, защото на другите бе отредена съдбата да бъдат показвани само по фестивали, два игрални[2], посрещнати на нож от „родолюбивата общественост“, е всичко, което с мъка стигна до публиката в отчаян опит да я накара да се развълнува и да осмисли трагедията на „възродителния процес“, в това число като споделена от всеки от нас вина. Е, бяха публикувани доста книги – сборници с документи за „процеса“, изследвания, между които се откроява монографията на Михаил Груев и Алексей Кальонски „Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим“, издадена през 2008 г., но те имат бутиков тираж и по никакъв начин не могат да послужат за образоване на широката публика. А най-важното е, че нямаме осмислена политика на паметта, което е жалко, но и естествено за държава, чийто политически елит, играещ по свирката на препълнения с националистически предразсъдъци електорат, повече от четвърт век твърдо се съпротивлява срещу събирането, издаването и популяризирането на паметта за злото. Опитите в тази насока са дело на инициативни хора сред жертвите на „процеса“ и на академични изследователи. Разбира се, и в двата случая тези произведения не стигат до масовия читател. А това, че на турски език, издадени най-вече от наши изселници в Турция, има вече многобройни художествени и публицистични текстове за „процеса“, си остана за четящите на български език хора, както всъщност и за по-голямата част от четящите на турски, тайна, заключена „със седем печата“.
Едва в началото на 2014-та година една антология, озаглавена „Когато ми отнеха името. „Възродителният процес“ през 70-те – 80-те години на ХХ век в литературата на мюсюлманските общности. Антология“[3] показа на българоезичния читател част от художествените размисли за „процеса“, написани най-вече на турски. В нея са представени 38 автори със 140 текста – стихотворения, разкази, части от повести и романи, спомени и записани от събирачи фолклорни произведения – анекдоти и народни песни. И това е само част от корпуса художествени текстове за ужаса на преименуването, които пишещи на турски език автори са публикувани в Турция през последния четвърт век.
Тази книга не може да се чете без голямо вълнение. Някои от нещата в нея направо те „хващат за гърлото“ и те просълзяват, други те изпълват с ненавист към насилниците „възродители“, трети те карат да се замислиш за бездънния ров, който комунистическата власт изкопа между двата етноса – българския и турският.
Не ми се ще да анализирам качеството на поместените произведения. Някои от тях, като разказите и писмата на Юмер Осман Ерендорук например, са направо шедьоври. Други не са чак толкова силни. Десетките стихотворения звучат сигурно по-напевно и по-благозвучно, ако се четат на турски – езика, на който са написани. Но в тези документи на епохата, част от тях писани по време на събитията и старателно скривани от очите на милицията, която глобяваше дори за една дума, произнесена на турски и пращаше в затвора или в Белене авторите на турскоезични текстове, само защото са написани на забранен език, има огромна искреност, има болка, има гняв, има тъга. Само лицемерие няма и подмазвачество няма.
Политиката на БКП по „националния въпрос“ беше зигзагообразна. Преди да се качи на релсите на национализма с повика му за „единна българска социалистическа нация“, партията–държава поощряваше, водена от идеята, че „на нас ни трябват подготвени кадри за времето, когато ще трябва да помагаме на пролетарската революция в Турция“ развитието на турската интелигенция в България. До края на 60-те години на миналия век се подготвяха учители по турски, до 80-те години излизаха няколко вестника[4], списвани и на турски, и на български, имаше турски театри и радиопредавания, можеше, макар и трудно, да се печатат художествени книги на турски език. В тези институции работеха множество турски интелигенти, те са и основните автори в антологията. Тези хора бяха и първите жертви на политиката на преименуването – те бяха лашкани по затвори и в Белене, а когато почна „голямата екскурзия“, т. е. същинското етническо прочистване, част от авторите в антологията бяха изгонени от България, но не в Турция, а на Запад. Това беше, от гледна точка на комунистическата власт, най-правилното действие: тя знаеше, че интелигентите няма да са първите, които ще тръгнат към Капъкуле. Напротив, тя се досещаше, че те – хората на просветата – ще поискат да останат в България и ще са гласът и съвестта на протестите срещу смяната на имената.
В съзнанието ми сега текстовете се сливат. Те са различни и по жанр, и по обем, и по стил, и по майсторство. Но понеже са пронизани от обща болка, обща страст и общ гняв, те се четат като частици от едно цяло, което е литературната преработка на страшното време, преживяно от авторите им. Затова ще си позволя да споделя тук само някои размисли, навеяни от тази книга, вместо да опитвам да анализирам текстовете поотделно.
Като я четох, се замислих за това дали ние, благополучните, тези, дето не са им сменяли имената, си даваме сметка за какво идеше реч през голямата кампания за преименуване, предприета през 1984-85 г. Защо беше нужно селата да бъдат обкръжавани от войска, да идват танкове и БТР-и, защо хората например от селата около Гоце Делчев или от легендарното село Ябланово (а и на много други места) много време нощуваха в горите или с телата си преграждаха пътя на настъпващите войници? Защо? Какво му е толкова важното на името? Толкова хора сменят дадените от мама и татко имена и от това не произлизат никакви драми…
Четенето на антологията дава отговор на този въпрос. Защото смяната на имената означаваше изтръгване на душите на хората. Защото те инстинктивно чувстваха, че завоевателят партия-държава се цели не в документите, а в самата сърцевина на самоусещането на хората. Всъщност, когато малко след самото насилствено преименуване започнаха да изчукват надписите от гробищните камъни, когато унищожиха и пренаписаха всякакви видове архиви, само и само в тях да не останат турски имена, това стана явно и очевидно. Защото, ако си малцинство[5], ако мнозинството те смята за втора ръка човек (ярък белег за това бе, че на турските момчета не се позволяваше да служат в армията, когато тя бе наборна, с оръжие, те можеха само да изпълняват „трудова повинност“, т.е. да бъдат фактически роби на държавата по време на „военната си служба“) – и ти го показва пряко и непряко, то името и езикът са твоето убежище, невидимата землянка, в която можеш да се скриеш от неприязънта на мнозинството. И когато това мнозинство ти прави „подарък“, „дарявайки“ те със звучащо по български име, ти, вместо да се радваш, се ужасяваш. Всъщност за човека от „мнозинството“ няма особено значение дали е Иван или Стоян – и едните, и другите са хиляди. Но нещата биха били съвсем други, ако изведнъж стане Хасан, нали? Хората, и това е показано чудесно в много от текстовете в антологията, ясно са усещали, че те, „новите българи“ ще са поне още няколко поколения втора ръка хора – хора, на които държавата не се доверява, хора, които трябва да бъдат държани „изкъсо“. Затова и са се ужасявали от „подаръка“, който им прави властта, макар че според популярна и наивна рационалистическа представа, би трябвало да съзнават изгодите от носенето на българско име. Оттук и яростната съпротива срещу преименуването.
Друго, което се набива на очи при четенето на тази антология, е, че в текстовете има много ярост и много гняв. Но срещу кого са насочени те? Срещу България, срещу българите? Не, те са против БКП, против Тодор Живков и бандата му, наречена Политбюро и ЦК, срещу т.нар. „реален социализъм“, срещу МВР. Но не и против „българския народ“! Омраза към „българите“ като такива в тази книга няма. Това е знаменателно. Защото скритият лайтмотив на цялата образователна програма по история и литература на България още от Освобождението насам е внушението за „турското робство“. Това е въпреки завета на Левски и на Ботев, че те се борят срещу чорбаджии и изедници, а не срещу „турския народ“. Националната митология, митът за Робството и за Освобождението, митът не като нещо непременно лъжовно, а като т. нар. „голям разказ“, естествено тласка младите към неприязън към „турците“. Така де – за да си „истински българин“, трябва от нещо да се оттласнеш. От какво? Разбира се, от „турците“.
Е, добре, човек е в правото си да очаква ответна реакция, да очаква неприязън към „българите“. В тези текстове това, както вече казах, го няма. Има ръст на турското самосъзнание, но не и българофобия. Напротив, има текстове като стихотворението „България“[6] на Реджеб Кюпчю: „Аз не съм чужденец, /аз съм твой син. / Твоето слънце, /твоето гергефено нощно небе /ме познават“, които прославят Родината България. Като се има предвид това, че „Възродителният процес“ бе възможен единствено поради мълчаливото одобрение на мнозинството, тази липса на неприязън към него е направо удивителна.
Да, българофобия няма. Има друго, има мощен взрив на турско самосъзнание, на усещането за принадлежност към нещо друго, не към българския етнокултурен кръг. А на всички, които се жалват от това и се вайкат заради този възход на „турскостта“, можем да зададем само този въпрос: какво да правят хората, които са били така жестоко и безмилостно насилени? Какво да сторят, освен да се обърнат към живеца на „турското“ в душите си? Как да се защитят, освен чрез обилно напояване с горчиви сълзи и с горчиви спомени на това съзнание за принадлежност към друго?
Неведнъж е казвано, че т.нар. „възродителен процес“ изигра зла шега на късогледите си вдъхновители. Вместо да направи нацията хомогенна, той всъщност наля много масло в огъня на турското самосъзнание и това твърде ясно се вижда от тази антология. „Процесът“ засили до неимоверност идеята за отделност. Той захрани за десетилетия напред схващането, че ако турското малцинство не иска повече да бъде насилвано, трябва да има своя политическа организация. Предполагам, че ако нямаше „възродителен процес“ турци щеше да има във всякакви партии, и това е естествено. Но не стана така. Разбира се, в самото съществуване на етнически партии няма нищо страшно. Страшни са сънищата на българския политически елит, който се изплаши от последствията на това, което комунистическата върхушка стори, и побърза да се барикадира зад чл. 11, ал. 4 от Конституцията, която забранява съществуването на партии на етническа или верска основа.
Българската политическа класа много се гордее с т.нар. „български етнически модел“. Той, според нея, е образец на мир, толерантност и просперитет. Това има смисъл единствено, ако правим сравнения с положението на запад от нас. Да, в България нямаше нищо подобно на клането в Сребреница, вярно е. Запазихме мира между етносите. Но като чете човек антологията, вижда, че този мир е, как да кажа, студен. Той може да се превърне в гореща неприязън и дори в нещо по-лошо, ако късогледството на сегашната политическа класа, заменило късогледството на Живков и компания, не престане. Прочее, нужни са действия: за събуждане на националната памет чрез широка просвета за злото на „Възродителния процес“, за разгръщане на национален дебат за вината и отговорността, включително за отговорността на т. нар. „малък човек“, за широко изучаване на общото ни минало и на преплетеността на културите на двата етноса, за езиково равноправие и равнопоставеност, за навлизане на български граждани от турски произход в структурите на полицията, съдилищата, просветата и армията. Ако, както досега, не се прави нищо в тази насока, последствията ще са жалки, ако не и страшни.
Искам да споделя възхищението си от изключително прецизната работа на двамата съставители – на г-жа Зейнеп Зафер, професор доктор от Анкарския университет за съставителството и за прекрасните преводи от турски на български, и на доц. д-р Вихрен Чернокожев от БАН, които повече от две години са работили над антологията. А най-голяма благодарност заслужават тези (неозначени в предговора на книгата) дарители, които, финансирайки проекта „Идентичност и асимилация“ са направили възможно излизането на тази прекрасна антология.
Материал на сайта „Маргиналия“

Източници:
[1] „За едното име“ на Мария Траянова (1990), „Възможни разстояния“ на Иглика Трифонова (1991), „Излишните“ на Адела Пеева (1999), „Технология на злото“ на Татяна Ваксберг (2001), „Кърджали: лица от пейзажа“ на Антоний Дончев (2001), „Живот в Рибново“ (2001) на Мария Траянова, „Пътят“ на Станислава Калчева (2003).
[2] „Гори, гори огънче“ на Румяна Петкова и Малина Томова (1994) и „Откраднати очи“ на Радослав Спасов и Нери Терзиева (2005).
[3] Зейнеп Зафер, Вихрен Чернокожев, съставители, „Когато ми отнеха името. „Възродителният процес“ през 70-те – 80-те години на ХХ век в литературата на мюсюлманските общности. Антология“, С., изд. „Изток-Запад“, 2015 г., 461 стр.
[4] „Йени ъшък“ (Нова светлина), „Йени хаят“ (Нов живот) и други.
[5] Ето как поетесата Арзу Тахирова е описала в стихотворението „Само виж каква съдба…!“ усещането да си малцинство в България: „Турчин да се родиш в Българско…/ Ах! Цяло изпитание е да бъдеш малцинство…/С други корени сме ние, от друг извор пием жива вода… … /Като риба на сухо, жадуваща живот, / дните ни са преброени…“; цитираната антология, стр. 103.
[6] Цитираната антология, стр. 93. Вярно е, че това стихотворение е писано преди разгара на „Възродителния процес“, защото авторът му умира през 1976 г. Но пък за стиховете „Бургас не е ли красив?/Само един недостатък има -/До пристанището му имало някога /джамия с минаре /ето тази джамия са съборили някога.“ е имал големи неприятности приживе.