Азиз Назми Шакир-Таш

В текста на Корана има глава, наречена „Земетресението“. Състои се от едва 8 знамения, но те са в състояние да разтърсят четящия до степен, която скалата на Рихтер е неспособна да измери: „Когато земята бъде разтърсена в трус и земята изхвърли своите товари, и човек рече: „Какво ѝ е?“, в този Ден тя ще разкаже своите вести, защото твоят Господ ѝ е внушил. В този Ден хората ще излязат на групи, за да им бъдат показани техните дела. Който извърши добро, дори с тежест на прашинка, ще го види. И който извърши зло, дори с тежест на прашинка, ще го види.“ (в превод на преподавателя ми по Стара арабска литература от Софийски Университет проф. Цветан Теофанов). Колкото и прашинките от последното знамение в арабски език да са със значение на атоми, а не на онази прах от главите „Битие“ (3:19) и „Еклисиаст“ (3:20) на Стария Завет, от която всички сме дошли, и в която всички ще се върнем, аналогията е повече от естествена. Защо не спрем да товарим земята с небостъргачи и несправедливости, и я запитаме какво ѝ е още преди да бъде разтърсена! Сигурен съм, че има какво да ни разкаже, колкото и вестите ѝ да не ни се нравят. Те ще са единственият ни шанс преди Господ да изпълни предупреждението отправено към враговете Му в „Псалми“ (18:42): „Ще ги стрия на прах като праха, носен от вятъра“. Истината е, че сме не Негови врагове, а на самите себе си, и когато това е факт, точно както пеят „Канзас“, всичко съградено от нас, дори и да отказваме да си го признаем, се срива до основи и се оказваме прашинки, вършили приживе повече зло отколкото добро. All we do crumbles to the ground though we refuse to see. Dust in the wind, all they are is dust in the wind.

И от двете корици на настоящия ни брой се носи „Писък“ (точно като предизвиканите от двете земетресения в Турция и Сирия) – нека се вслушаме в него, преди да се е оказало, че не друг, а ние крещим.