Азиз Назми Шакир-Таш

От ранна детска възраст всекидневно сме подложени на операции на мозъка, които целят да наложат контрол над мисленето ни, а след като това се случи, ни включват на командно дишане: „вдишай“, „издишай“, „вдишай“, „не мисли“, „тефал мисли за всичко“. Очаквано, уж за наше добро, ни държат в изкуствена кома, за която турският поет Йоздемир Асаф ни предупреждава още преди половин век в стихотворението си „Ъглите на кълбото“:

За да се „оперира“ тялото, човекът

трябва да се упои… За да се оперира неговият дух –

да се събуди от упойката.

Как да проверим дали сме под наркоза: Ако клюките за живота на един артист, писател или художник са ни по-интересни от тяхното актьорско майсторство, книги и картини; ако усещаме временната липса на смартфона си едва ли не като отрязан крайник; ако централната новинарска емисия започва с катастрофи по пътищата, продължава с икономическа и политическа криза и в най-добрия случай завършва с културно събитие, което обслужва същата тази наркоза, и това ни най-малко не ни възмущава, е крайно време не просто да се ощипем, да задържим дъх и да се гмурнем в езерото с „Лилии“-те на Месрур Сабит. Когато изплуваме от другата корица на „Небет тепе“, духът ни ще е, претърпял успешна операция и ще започне да диша със собствените си дробове, и тогава, дай Боже, ще осъзнаем, че рецептата за излизане от упойка се съдържа в друго едно тристишие на Асаф, озаглавено „Трудното е“:

Подготвени ли ще сте

ако някой ден ви кажат:

Всеки – в своята градина…