Яница Радева

Когато се говори за женска проза понякога нагласите се смесват с разбирането за развлекателно четиво или дамски романи. Разбира се, случаят с тази книга не е такъв. Почти петнадесет години делят издаването на сборника „Съвременна женска проза от Турция“ от настоящия момент и с убеденост като читател мога да твърдя, че е възможно да влезеш в една и съща книга два и повече пъти и всеки път да я четеш с все същото приятно чувство. Като литературен историк обаче след малко ще насоча вниманието ви към текстовете, ще се опитам да разчепкам направата им и да проследя възможната среща на българския читател с женските гласове от едната от южните ни съседки. Петнадесет години след излизането на този сборник разказите в него, писани през 90-те и през първите години от новия век, звучат съвременно и актуално, а това е залог за висока литературна стойност. А това е и необходимостта този текст, писан при публикуването на книгата, да бъде обновен и изваден от страниците на специализираното литературно издание, където беше публикуван. Твърде вероятно е сборникът „Съвременна женска проза от Турция“ все още да не е изчерпил тиража си, защото такава е пазарната съдба на ценните издания, но това би било добър шанс на някого, който е пропуснал да се срещне с тази книга.

Сборникът съдържа 17 разказа в превод от Кадрие Джесур и Хюсеин Мевсим. Авторките са утвърдени писателки от Турция, получили университетското си образование в Истанбулския университет, Университета „Гази“ в Анкара и Измирския университет. Всички те към годината на издаването на сборника имат издадени книги, някои са университетски преподаватели. Пиша всичко това, за да подготвя читателя, че ще се срещне с интелигентно написана проза, която на български звучи по безупречен начин.

Но преди да разгърне книгата, нека читателят погледа корицата, дело на Димитър Келбечев, оформена с един от символите на Ориента – женска глава с хиджаб. Още първите изречения от разказа на Налян Барбаросоглу, въвеждащи в загадъчния вътрешен свят на героинята, оцветен в синьото – цвета на мечтите, съновиденията и Ориента – ще разсеят всяко предположение за естеството на книгата. Тук Турция е модерна и приказна едновременно. Единственото, което напомня Ориент, е чаят, който персонажите пият понякога или специфичното обръщение „како“. Сборникът се „разбулва“, отваря към света, проблемите, които се поставят в разказите са проблемите на глобалния свят, това са широкообхватните двоично обвързани и включващи типичните за всяко време въпроси, но обговорени от друг ъгъл: за истината и лъжата, за страстта и дълга, за лудостта-видение и видението-спомен. Словото на седемнайсетте разказа, изграждащи тялото на книгата, едновременно е „разбулено“ и „загърнато“ в сюжети, приковани в ежедневието (с изключение на текстовете на последните две авторки – Сема Кайгусуз и Шебнем Ишигюзел, които отвеждат по следите на особената ситуация, с неочаквана развръзка). Под „разбулване“ на сюжета имам предвид осмеляването на писателките да покажат героините си в състояния и усещания, обикновено недостъпни за мъжкото око – най-характерен в това отношение е разказът „Градско помятане“ на Х. Мерйем, а репликата на сервитьора подкрепя читателското изумление как така се говори толкова обикновено „за това“: „А пък жената, дето преди малко излезе, ми каза, че е пометнала в тоалетната на джамията, изперкала ли е, що ли…“ Жена, тоалетна, джамия – ето означаеми, които обединени по протежението на едно изречение, всяват смут у традиционния разум, засвидетелстван чрез репликата на сервитьора: „изперкала ли е?“. Налудността е характерен начин да се кажат неизречими неща и това състояние е използвано и в други разкази от сборника – „Мелодията в мен“ от Налян Барбаросоглу, „Един от нас“ от Мюге Ипликчи.

Темпоралността от 1961 и 1973 г. рамкира рождените години на писателките – Налян Барбаросоглу, Айфер Тунч, Мюге Ипликчи, Хатидже Мерйем, Сема Кайгусуз, Шебнем Ишигюзел – включени в сборника. Прозата им влиза в регистрите на характерното за постмодернизма писане, обединяващо липса на ясно изразени и мотивирани причинно-следствени връзки, съзнанието на разказвачите-персонажи се движи между казаното и премълчаното от аз-формата на изказа. Героите са най-често изобразени в ситуация, която не може да бъде означена като кризисна или преломна, те са потопени в момента, който прилича на предходните и следходните на него („От какво са направени революциите“), дори когато той изглежда граничен („Градско помятане“) не води до необратими промени в състоянието или действията на героя (по-често героиня), не променя хода на събитията, не преобръща сюжета.

Разказите от последните две авторки се отличават с предпочитания към приказно-легендарното. То се постига не толкова чрез сюжета, който е сведен до лиричност и сетивност за нещата от света, колкото с възможността за „проговаряне“ на иначе безсловесни обекти. Това „проговаряне“ идва, за да изрази едни от най-поетичните страници на книгата, да озвучи признание заради любовта, което е в ярък контраст с антропогероите, оставащи отдалечени на това чувство, а най-близките, с които могат да го заменят са лъжата („Истината“) и страстта („Вълнения“). Всъщност най-нестандартното определение за истината, която книгата предлага е изречено на раздвоението на съзнанието между реалното и налудното в разказа „Един от нас“: „Ако решиш да се задълбочиш, милостиня всъщност означава да говориш истината.“

Самата книга се открива с думи отправени, както се оказва, към нарисуван образ. През целия сборник преминава нишката на самота, изграждаща се от герой населяващ урбанистично пространство, но въпреки или, именно, поради това, разказът го „сварва“ в състояние на откъснатост от Другите. „…на човек не му понася да роди другиго, освен себе си“ – е осъзнатата от героинята истината след едно „градско помятане“. Гласът, който говори в разказите, е глас на отделения от обществото посредством лудостта, другостта или избора да търси отговори, които не могат да бъдат открити или поради собственото нехайство към другите, осъзнато като аз-съм-при-вас-за-малко. Персонажът знае, че е различен, говоренето му е откъм неговото осъзнаване, че аз съм Другия („Когато всички спят, аз искам да бъда в светлините на далечните кораби“ – „На какво приличат революциите“), че Другият живее в мен, че аз съм изкусителя и изкусения. Огледалата показват не отражението, а вината, която човекът, осъзнава post factum, за постъпка, извършена с нещо-неправенето-си, с неспособността да почувства Другия („Сърцето на Михаил спря“): „…от духа му, който бях уверен, че живее с мен, така и не можах да се отърва. Във всяко огледало, в което поглеждах, неминуемо срещах трогателното лице на Михаил.“ Наситеността на чувствата са характеристики на не-човешкото и на (съно)виденията, които са изразител на загадъчното и нереалното, простиращо се от любовното излияние на хвойновото семе („Листа и перушина“ – Сема Кайгусуз) до виденията под хипноза, в чиято истинност героинята едновременно усъмнява и вярва („Вълнения“ – Шебнем Ишигюзел).

Доколко пишещите жени на проза в Турция приличат и се различават на пишещите жени в България, е въпрос, който би могъл да се изследва от специалистите и да породи интересни случаи на конвергенция. Специфичното, с което този сборник, може да бъде запомнен, е писателска независимост и нежност на пишещия глас.

–––––––––––––––––––––––––

*Съвременна женска проза от Турция, прев. Кадрие Джесур и Хюсеин Мевсим, изд. „Жанет 45“, 2008.