Славея Семова

Сянката на старото орехово дърво ги чакаше всеки ден. По пладне, когато слънцето светеше високо горе в небето и въздухът беше горещ; когато цялата земя се превръщаше в жар и пареше ходилата на морните работници; когато животинките едва помръдваха с уши, отдадени на сладък сън или баня, тогава излизаха от къщата си дядоКасифи и малкият Масма.

За дядо Касифи времето беше опасно. Горещите камшици на слънцето го биеха по темето и от това го заболяваше главата, завиваше му се свят и трябваше да се прибере вкъщи, на хладно, за да му мине. Ала с налегналата го старост и страха от внезапното напускане на този свят, можеше да стори само това – да води внука си под големия орех и да му разказва истории. Да го възпитава в любов към родния край, природата и всички живи същества, с които човек я споделя. Със себе си вземаха дългия дегнек¹, с който брулеха орехи. Изяждаха ги с най-голямо удоволствие, докато в главите им разказаната история се повтаряше, а мислите поемаха по различни пътища. За да разгледат умисъла на врага и причината за доброто дело.

• Ааа, виж, Масма, днес си имаме компания… – каза дядо Касифи, когато приближи ореха и видя под клоните му свит котарак. – Вземи го, да не го удари някой орех.

Момчето радостно пое котарака в ръцете си и, вперили сънени погледи в дървото, двамата зачакаха стария Касифи да смъкне малко плод от клоните, за да заемат местата си на сянка.

• Опа… – въздъхна Касифи с дрезгав глас, облегна се на ореховото стъбло и остави пръчката до себе си. – Ти ще го държиш ли? – обърна се към детето, което тъкмо бе кръстосало крака по турски, в очакване на история.

Рижият котарак, като че ли разбрал, че е център на разговора, се измъкна от топлите ръце на Масма и легна на земята, под голямата сянка. „Нищо“, махна с ръка дядо Касифи. „Всичко живо хладина търси“.Масма не се разсърди. Вместо това се зае да бели орехите от зелената им обвивка. Така се бяха разбрали още в началото – той бели орехите, дядо ги чупи и заедно засищат глада си.

• Ти чувал ли си оная приказка за добрия и лошия плод? – попита Касифи. Масма поклати глава. – Не си ли… – каза дядото все едно на себе си. – Ще ти я разкажа тогава.

И той разкопча трите горни копчета на ризата си, поразтвори я, за да влиза хладина, и започна така:

• В едно село, толкова голямо, колкото нашето – обясни и разпери едната си ръка, за да обхване пространството около тях – живеел един чорбаджия. Нали съм ти казвал какво значи? Значи много заможен човек. Имал голяма къща на два етажа и многочленно семейство – четирима синове и една дъщеря. Управлявал много земи и повечето селяни ги обработвали срещу заплащане. Някои майки и бащи пускали децата си да помагат, а те били долу-горе на твоята възраст.

Масма вече бе запленен от историята. Дядо му разказваше спокойно и описателно. Детският ум бе като платно за стария художник, върху което той рисуваше красиви картини и ги изпипваше до най-малкия детайл.Касифи бе зареял поглед някъде из клоните на близките дръвчета. Мислено разделяше историята си на части и в зависимост от края на предишната и

началото на следващата, отклоняваше поглед от дръвчетата и го насочваше към облаците или към мравчиците по земята, или към далечното езерце, около което прелитаха пеперуди.

• Чорбаджията успял да задоми всичките си синове. Построил къщи, в които живеели и те, и децата им. Синът взема силата на баща си, но сърцето на майка си. Много по-лесно му било на чорбаджията да отпрати синовете от дома си, отколкото на майка им. Макар и да били вече за женене – стройни, работливи, грижовни – тя много плакала, когато се разделяла с тях. А чорбаджията се гордеел и само за тях разправял из селото.

Касифи чупеше един след друг обелените орехи, а Масма се блещеше от изненада. Правеше опити да бъде силен като дядо си, за да може един ден Касифи да разказва история, без да се налага да чупи орехи. За да се погрижи за него и за да се превърне в мъж. Мъжете сами отърсваха пепелта от коленете си, когато падаха. Сами откриваха приятелите си и побеждаваха враговете. Сами се бореха с черупката, за да им бъде сладък плодът, когато стигнат до него. Ето в такива простички неща един дядо възпитаваше своя внук.

• В къщата на чорбаджията и жена му останала само тяхната дъщеря. Тя се родила последна и била най-малка, ала в подходяща възраст за женитба. Нали му била едничка – свидна и нежна – чорбаджията искал да ѝ намери добър съпруг, който да я цени и обича. Щом излезел по чаршията, хвалел я, щом минел покрай нивите, все за нейната хубост говорел. И така, от ден на ден, кандидатите за ръката на дъщеря му се увеличавали. Ала чорбаджията бил умен човек. Знаел той кой се хваща заради любовта и кой заради парите. Правил, струвал, накрая се двоумял между двама млади, заможни младежи и не могъл да вземе решение за кого да омъжи единствената си дъщеря. Тези тревоги държал далеч от жена си. Та нали с дъщерите е обратното – вземат силата на майката, но сърцето на бащата.

Котаракът се бе събудил за най-важната част от историята. Главата му лежеше кротко върху опашката, а очите му наблюдаваха спокойно лицето на дядо Касифи. Разказвачът направи кратка почивка, за да се подкрепи с няколко ореха, и продължи приказката си, доволен от любопитния поглед на Масма.

• „Я, чакай“ – казал си чорбаджията – „да взема аз две семенца.“ Взел той две ябълкови семки и тръгнал да изпълнява плана си. „Едната семчица ще хвърля в Матеиния двор, а другата – в двора на Илия“ – помислил той. – „Която от двете израсте като силно и здраво ябълково дърво, при нея ще пратя моята щерка.“ Така и направил. Минал покрай единия двор, хвърлил семчицата зад гърба си, минал край другия двор и пуснал другата. Останалото било Божа работа. След време чорбаджията се присетил за дръвчетата. Тръгнал по пътеката край двора на Матей, надзърнал – що да види?! Едно свежо стъбълце го гледало отдолу, като малко дете, а зелените му листенца се развявали от вятъра. Усмихнал се чорбаджията, поклатил глава и продължил към двора на Илия. Пак така надзърнал, насреща му – суха земя и от нея стърчи изсъхнала клечка. Огледал целия двор чорбаджията и се възмутил – де що имало растения, всички били изсъхнали. Градината била превзета от плевели, коприва… Отишъл си и повече не минал оттам. Омъжил дъщеря си за Матея и сам построил дървена люлка за детенцето им, която окачили на ябълковото дръвче…“

Масма лежеше по корем на тревата, а около него се търкаляха обелките от младите плодове и дребни парченца черупка от неуспешните му опити да извади ядките сам. Дядо Касифи се засмя на детската му физиономия и похапна с удоволствие още орехи. Котаракът бе научил края на историята и се бе унесъл отново в сладка дрямка.

• Дядо? – каза Масма, по детски сериозен. – Този път не разбрах поуката. Защо чорбаджията не е говорил първо с женихите, а е хвърлял семки и е чакал нещо да се случи?

От гърлото на Касифи се изтръгна дълбок смях, който смути Масма и накара птичките в клоните на ореха да се раздвижат. Касифи преглътна, изтри уста с опакото на ръката си и погледна момчето в очите.

• Когато говориш с хората, Масма, те не винаги са искрени с теб. Хитреците знаят какво да кажат и как да го поднесат. Започнат ли да ти приказват, мед им капе от устата. Редят думите бавно, сладко… И ти вземеш, че им повярваш. Но на реч всеки го докарва. Ако не си държат на думата и не я подкрепят с действия, тя не струва нищо – Масма премигна, а котаракът наостри уши. –Обратно, има едни такива особняци, дето ще проговорят, когато ги бутнеш, малко ще кажат, ама такава хубава работа ще свършат, че ще ти е драго, че ги познаваш. – Касифи сведе поглед към земята. Откъсна стръкчета трева, загреба от меката пръст и продължи. – Човекът е свързан със земята. Сърцето му е заровено там. От нея се ражда и в нея търси спокойствие след смъртта си. Каквото му е сърцето, такива са и плодовете му.

Дядо Касифи потърка челото на котарака, засмя се и се изправи да си върви. Знаеше, че дори и Масма да не го бе разбрал сега, щеше да го направи след време. Затова му направи знак да събере останалите орехи и заедно поеха към дома. През целия път Касифи мислеше за хорските пороци. Можеше да ги осъди, можеше да ги оправдае… А, вместо това, той кротко осмисляше всяко човешко действие, опитвайки да извади поука за себе си, която по-късно да предаде на Масма.

През целия път малкото момче се озърташе из дворовете. Радваше се, че във всеки един имаше поне по едно здраво и ароматно дръвче, което улавяше в капан всичката злоба и тъга, надвиснала над останалите. Радваше се, че в живота все още се намираше по една ябълкова семчица и едно добро сърце…