Валентина Добринчева
Майката никога не е сама и не може да живее само според себе си, нито в света, нито в сърцето си.
Още със ставането от сън, трябва да знае дали ще е слънчево или ще вали, за да избере дрехи и обувки за детето. После да му направи поне една закуска, а често и две – втората за навън. Може докато си пие чая, само за миг, през главата ѝ да мине някоя мисъл за себе си – дали да не се разкърши с някое упражнение например… Но ето, че в това време детето вече е станало и започва да иска – храна, внимание, любов, помощ, отговори на любопитните си въпроси: Откъде идва мъглата? Как се прави сладолед? Къде учат клоуните и акробатите от цирка? Защо в улицата има дупки, в които се събира дъждовна вода?
Докато отговаря, майката облича, сресва, налива мляко, слага нещо в чантата и вади друго.
Когато сутрешният ураган утихне, тя рухва замислено на някой стол и си допива изстиналия чай… ако успее, защото е дошло време за работа.
Вечерната среща с детето е още по-бурна. То има куп нови въпроси, преживяло е горчилки, сърдито е или весело, но задължително гладно и жадно. Трябва майката да е много щастлива, да има достатъчно въздух да се задържи да плава на повърхността на този океан от емоции, за да не се удави.
Понякога има, понякога няма съпруг, но независимо от това тя винаги носи пагоните с най-висок ранг в домашната рота заради преданата защита на детските нужди. А когато малкото порасне, мътният океан от емоции почти винаги поглъща майката. С много обич.
Колко често може тя да мисли за своите чувства в тези дни-месеци-години, докато не е сама? Понякога се налага да отговори на някой закономерно явил се ухажор, напомнящ ѝ непрестанно, че е още жива. Този самотен плувец в човешкото море, незнайно как озовал се до брега, вижда нейния пристан с шамандурата, едва държаща се над водата. Той доближава бавно, изучавайки я. Опитва се да разбере какво я дърпа надолу. Понякога се оказва упорит и не изоставя шамандурата – залавя се за нея и въпреки вълнението не я пуска… известно време.
Срещата им винаги е обречена. Дори в залив без бури, майката рано или късно просто ще потъне – ще изчезне претопена в океана. Не може да бъде негова и ще избере да бъде ничия.
Той ѝ показва, че иска само нея, не света ѝ, не плуващите с нея товари. Иска да я види отново свободна, носеща се по вълните. Величае я, кара я да се заблуди за дни-месеци-години. Тя му вярва и започва да усеща любовта му – единственото лично свое, което има на този свят – дори тялото не ѝ принадлежи. Връща се назад във времето, когато е била сама, сеща се какво е търсила и го сравнява с това, което има. То рядко се покрива. Плувецът я убеждава, че това, което въжделее, още е възможно, тика я в открито море. Тя усеща милувката на непознати риби, мекотели, усеща парване от медуза, загубва пясъка под краката си, започва да плува сама, глътва солена вода.
Странно – от брега не я зоват, а децата усещат нейното отдалечаване, висят си за нея и не протестират от промяната. За тях е богатство този нов свят с риби, раци, октоподи. Те се дивят и растат край нови приятели, обогатяват се. Майката обаче не спира да претегля кое е за добро. Усеща, че иска да се отдели от брега, но нали е привързана – не може.
Всичко си остава една разходка в открито море, от която те се зареждат с гледки, въздух, бистра вода, дълбочина. Тя отново си дава сметка, че никога не е сама, че не е себе си, че не може някой да обича само нея, защото тя носи товара си винаги. Другата любов не може да остане, защото рано или късно ще се скъса въжето ѝ и всички ще пострадат – децата ще се удавят, брегът ще опустее предаден…
Тя се научава да пее – като онзи кит, който срещна навътре в морето. Поема погледа на плувеца, затваря го в очите си – открадва го завинаги и бавно се завръща по въжето в залива, влачейки товара си. Богата е с нови същества, полепнали по тялото ѝ, лъскави и красиви. Богата е с мисли за няколко вечности напред. Мисли главно за следващото измерение и по-големия океан в него, където непременно ще бъде сама. И може би ще намери плувеца. Ако си спомня.
