Роуз Мари Салюм

       превод: Вяра Дочева

Начинът, по който се изразявам, има две вертикални прави, по едната се развива  света на говоримото слово, по другата – на писменото. И двете форми ме подхранват, но е вярно също и че ми е трудно да ги съчетавам – езикът ми е разделен. Когато говоря, разумът ми изригва в букет от билингвистични размисли, блъскащи се във фразите, които търся да произнеса, все едно са необяздени коне на надбягване. Резултатът е формата ми на изразяване, която излиза орязана, несигурна, сякаш че бие с юмруци по правилните думи в търсене на точното име на всяко понятие. Когато пиша, разумът ми е по-въздържан и думите, меки на допир, идват на нужното време, адаптират се послушно към моя език и формите, търсени от разума ми, въпреки че процесът е бавен и отнема време. Моето аз, което се  изразява устно, се мъчи да остане рационално, пази формата, избягва да обижда, и по-често от колкото искам, навлиза в територията на политически коректното. Аз-ът на писменото слово е бунтовен и непокорен на социалния кодекс, не усеща, кога обижда или кога да го избегне, търси да предаде реалността на хартия, без да обръща внимание на пречките. Когато говоря, винаги отварям широко очи, като че ли тази мимика ще може да опрости натрупаните в главата ми изречения. Знам го, защото съм се виждала да говоря на видеозапис и ми е неприятно. Точно обратното, писането ми страда от един строг цензор, който ме парализира, но и към който съм развила сериозен защитен механизъм. Въпреки че все още не е непогрешим, той намалява пораженията. Все за нещо добро е послужило, че живея толкова години на тази планета.

Животът в изгнание е подчертал тази пукнатина по такъв начин, че понякога ме оставя без основни изразни средства. Има случаи, в които започвам диалога сякаш от преизподнята, като че ли всички думи са изчезнали и не намират нужния транспорт, за да стигнат до другия свят на отсрещния бряг. Споменът за тях е покрит от плътната завеса на нищото и скрива и двата езика – и английския, и испанския, така че да нямам под ръка нито единия от тях. Мечтая за свят, в който ще мога да се изразявам на испански и да не се тревожа дали ще намеря подходящата фраза на английски или правилното произношение, естествено, сигурно като някой, който се изразява на родния си език. Василий Аксьонов[1] гледа на  литературното изгнание като на амфибия. За да оцелееш, трябва да развиеш точния вид хриле, освен белите дробове. Как ми липсват и двете, една голяма част от енергията, която влагам, е да не загубя сама себе си.[2] Изгнанието има въртяща се врата, от която се влиза и излиза от един език в друг. И като се върнеш отново към родния си език, той се оказва замърсен. Когато боравиш с  други езици, определени фрази и думи се закачват в ежедневното ти словесно изразяване вече по инстинкт или неосъзнато, защото се чувстваш  по-удобно с тях. Ето така се губят някои точни форми за описание на реалността на един майчин език, на един език, с който сме пораснали и който ни свърза с външния свят за първи път.

Ето така единствените думи, които се появяват в ума, за да изкажат каквото трябва, са случайни думи на чуждия език. Същото става, когато трябва да се превежда на английски – думите от испански се скупчват на езика ти и без да искаш, ги произнасяш на висок глас, като провокират странна физиономия у събеседника. Може би заради това през последните години съм посветила  значителна част от моите разсъждения на опита ми като писател в контекста на тази страна. Този опит не се отделя от другия, в който съм латиноамериканка (не и мексиканка). Кортасар казваше, че когато един аржентинец живее в Париж, спира да бъде такъв и се превръща в латиноамериканец. Аз бях писателка от Мексико от ливански произход, докато не дойдох в Щатите и не открих, че това, което наричат identity politics, налага своите собствени правила и определя твоя произход. В този смисъл моята националност ми бе отнета и аз просто станах част от масата на страните, наричани „латиноамерикански“. С неприятната новина, че северноамериканската литература не включва латиноамериканската литература. От няколко месеца насам осъзнавам, че съвсем съзнателно (извинете за повторението, но само то може да изрази ясно това толкова непознато чувство) говоря и пиша на испански в една страна, в която този език, колкото повече го дискриминират, толкова повече се разпространява.

Преди няколко дни влизам в магазина с дъщеря ми. Докато се мотаем по коридорите в търсене на материали за Международния фестивал на късометражното кино “Литерал“, който организираме всяка година, тя започва да споделя някои идеи. Една госпожа се приближава до нас и веднага усещам непознато чувство, сякаш погледът ѝ нахлува в пространството, което я отделя от мен и дъщеря ми. Представих си я като самопровъзгласил се  съдия, седнал на своя пухкав облак с бастун в ръката,  готов да посочи всеки, който се осмели да наруши нормите на езика. Или като онова ирационално предчувствие, когато интуицията ти те предупреждава за опасност, представих си, че тази личност, понеже ни е чула да говорим на испански, в някой момент, в който не внимаваме, ще направи някой гаден или расистки коментар. Стоях нащрек към всяка реакция на тази жена и се боях от неочаквана атака, но нищо не се случи, тя си продължи по пътя, ние по нашия. Когато излязохме от търговския център и се качихме в колата, се опитах да анализирам причините за онова усещане на тревога или на онзи необичаен прилив на адреналин в стомаха. Вече няколко месеца с вълнение работех по проекта „Литерал“, чиято мисия беше да се построят културните мостове между Щатите и Мексико. Каузата, заради която бях дошла и за която се борих в продължение на 16 години, изведнъж беше заместена от неувереност и страх. След тази случка, и разбира се, след новините, които ни заливат ежедневно, стотици хипотетични ситуации населиха моето въображение, без да са желани там. Присъединиха се към безбройните натрапчиви въпроси, които, трябва да си го призная, не можех да потисна: Ами ако ми изискат да говоря на английски? Ами ако ме нападнат? А ако някой ми каже да си вървя в моята си страна? Ами ако …? Така и хипотетичните отговори заемат моите мисли – да повикам ли охраната на мястото, в което се намирам, да отговоря ли със същата агресивност, да не отговоря ли, да запиша ли нежеланата ситуация с телефона си, а видеото със заплахата да го кача в социалните мрежи, да извикам ли, за да привлека вниманието на околните, да хвърля нещо и да избягам, да пиша за това? Да пиша. На испански или на английски? Ето ти дилема. На какъв език да го направя? Ще има ли достатъчно пространство, за да изразя своите мисли? Ако пиша на английски, ще бъда ли разбрана? Или това ще акцентира върху дискриминацията? Ако пиша на испански, дали ще има читатели, които да се идентифицират с мен? Ще има ли някой, готов да се разбунтува заедно с мен? Едва сега разбирам дълбочината на вредата, която са ми нанесли, която се случва ежедневно с нас, испаноговорящите. Тогава правя рекапитулация: такива са обстоятелствата, да се говори и да се пише на испански е да се противопоставиш на статуквото. Да създадеш легион от думи като самозащита. Да отбраняваш своето. Да се противопоставиш въпреки всичко. Да покажеш очевидното. Да защитиш свободата. Това е бунт. Това е да разбулиш реалността. Да заложиш на сходството, а не на различията, да разрушиш стената. Да покажеш, че границите са изкуствено поставени. Да осъзнаеш, че стената е съвсем реална. Да разбереш какво ни се противопоставя.  Да знаеш, че разлики съществуват. Да осъзнаеш, че расизмът съществува. Да не се предадеш на страха и нетолерантността. Границата може да бъде просто мислена линия, културна конструкция, но самата идея за нейното съществуване е плод на колективното подсъзнание. Така, както са го описали Родриго Гарсия де ла Сиерна и Ракел Веласко в „Емиграцията и нейните разкази“[3], опит за съпротива, породен от географското местоположение, срещу начертаните карти, по които се движим. В тази територия на преселение на читателя му се налага  да признае смисъла на диаспората в света на еластичните граници, въпреки яките физически или символични граници, граници, които си налагаме сами или които ни се налагат заради изгнанието. Да се пише на испански включва усвояването, физически или мислено, на едно пространство, и е абсурдно да се смята, че процесът би се преустановил, ако се почувстваш уседнал. Писането, моето писане, се развива в едно интимно пространство, което съставлява собствената ми идентичност. Границата може да бъде физическа или мислена, да върви успоредно с теб, да рисува обстоятелства и да ги изменя в собствена творба. Дълбоко в сърцето си всеки знае, че му е необходимо това чувство на принадлежност, особено когато се касае за писане. Защото е лесно да се разбере, когато някой е останал извън книжните базари и не се включва към испанската литература, когато издателите не приемат преведени ръкописи, когато няма литературни състезания или конкурси за нашия език, или има, но много малко, когато публикациите са запазени за местните. В света на писането моите творби са заобиколени от стена от мълчание, което ме възпира и ми пречи да плавам в естествените води на тази професия така, както правят моите колеги. Възможностите да покажа творба на испаноговорящ в Щатите са ограничени до малките анклави, възникнали благодарение на идеали, и се крепят на колони, построени върху подвижни пясъци. Ако един проект не намери достатъчен отзвук или бъде отложен от някоя институция, земята те поглъща, без да остави следа от теб. Малко са издателствата, които се интересуват от творби, писани на испански, и които са успели да се задържат на върха. Трудно е и да ги намериш, но ако веднъж си успял, едно е сигурно – книгите на испански не стигат до мейнстрийма на американската литература, ако ще да заемат цял щанд по книжарниците на тази страна. Никога не успях да си представя собственото си бъдеще,  говорейки като апологет на моя си език. Никога не си помислих, че нещо ми е дадено по условие, трябваше да го анализирам, да го обмисля и даже да го защитя. Не мислех  и  че, когато преди двайсет години моето семейство и аз се преместихме да живеем в Щатите, езикът ми ще стане раздвоен като езика на влечуго. С годините започнах да усещам неизбежната нужда да го оправдая, защото, сега го разбирам, там е моят дом.

Единият език не изключва другия. В хуманитарната наука физическите закони, които определят, че един обект не може да заема мястото на друг, не важат. Езиците принадлежат на друго измерение, където самото им присъствие е белег на култура, на образование, на финес. Една страна има капацитет да събере всичките езици, които съществуват на планетата Земя. Или поне би могла. Говорим за отворена и подготвена страна. Не за Съединените щати, които в този момент преминават през един срамен период, където расизмът е двигател, а невежеството – неговата хранителна среда. Монетата е хвърлена във въздуха. От нас, испаноговорящите, зависи съдбата на нашия език. На нас се пада отговорността да бъркаме и разбъркваме социалната тъкан, за да подредим сценариите, от които ще зависи бъдещето. Междувременно не ни остава нищо друго освен да се противопоставяме и да се опълчваме на състоянието на нещата, въпреки че езикът ни е разделен.

* Роуз Мари Салюм, „Три зрънца от нар“, есета от подземията на съзнанието, Изд. Скайуей   публикейшън, София, 2022. (преводач Вяра Дочева)

[1] Василий Аксьонов (1932-2009) е руски писател, получил една от най-авторитетните литературни награди „Руският Букер“ за романа си „Волтерианците и волтерианките“ през 2004 г.  Родителите му прекарват дълги години в съветски лагери и той израства в сиропиталище. Завършва „Медицина“ през 1956 г. По време на относителната либерализация в Съветския съюз след смъртта на Йосиф Сталин публикува няколко романа. През 1980 г. е изгонен в Съединените американски щати, а съветското му гражданство е възстановено едва през 1990 г.  Романът му „Остров Крим“, е преведен на български. – Бел. ред.

[2] Марк Робинсън, „На друго място. Писатели в изгнание“, Уинчестър, изд. „Фабер и Фабер“ 1994 г., с. 235.

[3] Родриго де ла Сиерра Родриго и Ракел Веласко. Емиграцията и нейните разкази, Хюстън, издателство „Пъблишинг“, 2014, с. 9.