Виктория Лекова

 

Една сутрин се позвъни. Почти никой не знаеше, че е в България, не очакваше гости, нито се беше обаждал на бивши съученици, любими, приятели. Позабави се докато си придаде приличен вид, и когато отвори вратата – намери само един стъклен буркан в хартиена торбичка, оставен до изтривалката. Нямаше друго, нямаше друг. Взе го и влезе обратно. Смокиново сладко.

Боян допусна две неща: леля Федя от първия етаж беше узнала, че някой от семейството се е завърнал, забелязала вечер да свети прозорецът на кухнята и решила да направи мил жест, като остави нещо домашно приготвено. Но защо пък не беше останала да поздрави, най-малкото можеше отдалеч през стълбищната площадка да попита как си, откога си тук, добре дошъл – тя умееше да зарадва човек с гласа си, по учителски изнесен и с ясна дикция. Може би внимаваше и тя като всички с вируса, въздържаше се от излишни контакти и се криеше зад ключалки и парчета плат пред носа.

Второто допускане, което му се струваше по-слабо вероятно, но все пак настоятелно се загнезди в мислите му, съдържаше спомен за първата голяма любов:  сливаха се до изтощение, оставяха телата да се изчерпят едно друго, изчезваха напълно в любовта, и когато отново се връщаха в човешките си обвивки – потърсваха нещо за хапване, сол или захар, базисните нужди на организма. Ближеха сол от голата си плът, играеха си със смях, ти си моят джин, а ти си моята ангостура, и се поръсваха със солницата. Друг път намираха мармалад и отваряха капачката както се открехва вратата на райската градина, сладка е тази смокиня, сладки са пръстите.

Малко по малко часовете съвсем преляха от спомените за това момиче – дългокосо и слабо като млада лоза. Възможно ли бе наистина да е тя? Бурканчето беше традиционно по форма – точно каквито използваха възрастните жени през есента, когато искаха да затворят вътре спомените от лятото. Впрочем, съседката и преди беше правила такива изненади – веднъж дори изпрати до Германия своя прочут рачел, до майка му, не до Боян – за нейна годишнина, с мило писмо, като от някогашна любима учителка, която те знае от време оно.

И все пак – тялото на Маргарита… Това цъфтящо тогава сред завивките, и сега в спомените му тяло, за което някога Боян беше Майстора, единствен повелител и градинар, изглеждаше по-вкусния, но по-малко реалистичен вариант за възможния доставчик на неочаквания пакет пред вратата. Кой знае къде по света я беше отнесъл вятърът, далеч на други континенти, посята в незнайни градини, сред други цветя. Не, не можеше да е тя. Можеше ли?

Зимното стъкло на прозореца, в което светът сутрин се оглеждаше като в огледало, се беше отдавна сменило: навън прохождаше пролет, независимо от екстремната Ковид ситуация. Пъпките се взривяваха, дъхтяха, настояваха, че е време за събуждане – и като че тъкмо поради това и Боян, а и повечето хора, не забелязваха това обстоятелство, нямаха сякаш очи за него: те се чувстваха отлъчени, отделени от природата. Онова, което се случваше на тях, не се отразяваше непременно навън в естествения свят, и обратно – онова, което вършеше природата, не беше на дневен ред в душата на градския човек.

Вълненията по време на изолация и осмислянето на новия свят концентрираха мисленето на индивида. Процесът на осъзнаване на пандемията заемаше централно място в ежедневието. Хората търсеха информация, посягаха към новини, към експерти, към здравни специалисти, съветваха се с кого ли не, объркваха се кои ценности остават непоклатими и кои им се струват вече разклатени. Събитията бяха толкова интензивни, че никой не обръщаше внимание на бъбривата пролет навън, на белите и розови цветчета, тези малки войници на живота, които продължаваха своята битка въпреки студените, хибридни или фармацевтични войни. От няколко седмици природата беше започнала своето „обръщане“, но човекът в карантина, опрял чело на прозореца от вътрешната му страна, гледаше само със съжаление навън, ето – можех сега да карам колело, да се разхождам свободно или да пия хладна бира с приятели на някоя веранда, ето великденските клонки, които са така свежи, цветята на април, короните на май… Можеше само да се ядосва на пропуснатото. В същото време пропускаше да провиди най-важното: урокът на този цъфтеж.

На човека от 2020-та отначало му убягваше една яснота, присъстваше някъде отзад в съзнанието му само като видение: всички сме свързани, зависим едни от други. Както в дървото са свързани листата и цветчетата, и онова, което се случва ниско в клоните, оказва влияние и на това по върховете, така и вирусът дойде да напомни и превалидира старата истина, че социумът представлява общ организъм, единиците са взаимозависими, Пекин и Пловдив са на едно кихане разстояние. Пролетта оставаше невидима на фона на пандемията, а нейното появяване беше метафора – на единия край на света започваха да цъфтят дърветата, и тази вълна стигаше до другия му край. По същия начин бяхме верижни не само в живота, но и в умирането – световната криза дойде като масово видение, и едни видяха в нея началото, промяната, съпреживяването, а други – края, катастрофата, ограниченията. Беше ясно едно обаче: или всички се справят заедно, или никой не остава незасегнат – вътре в семействата или там, навън, между нациите.

Развитието на здравната криза скоро се измени в морална такава, ценностите се разместиха, първоначалното състрадание между хората отстъпваше, трудностите акумулираха демотивация и отчаяние. Вече всеки имаше досег със смъртоносната молекула. Невидимият убиец оставяше видими трупове. Новите времена оформиха парадокс: ако обичаш някого, стоиш най-далеч от него. Не го докосваш, за нищо на света не отиваш при него, за да не го застрашиш неволно със замърсените си обувки, да не внесеш зараза в дома му, в стаята му, в дробовете му. По тази невъзможна формула му предстоеше на човека от 2021-ва да обича: бягай от това, което ти е скъпо. Дръж се настрана, сложи тялото в изолация, а сърцето в дигитален изолатор. Като че за първи път открихме, че имаме ръце – и ги търкахме неистово, десетки пъти на ден, заприличвахме на хирурзи, които много внимават какво докосват и кои предмети повдигат с пръстите си, като че за първи път осъзнахме какво са заразните болести, замисляхме се когато посягахме към дръжка на чекмедже, брава на врата или бутон в асансьор, направо се сепвахме, когато някой подаде ръка за поздрав, къде ли е бил този човек, не знае ли, че никой вече не прави така – подавахме лакът или се „докосвахме“ като летящите прилепи – всеки отдалеч, в своята самотна ехолокация.

Затова когато онази вечер Маргарита се появи в очертанията на вратата и отново натисна звънеца, както миналата седмица, преди да остави смокините, той се зашемети от радост, започна да я целува неудържимо, жадно, да я върти и прегръща, да я люлее като камбана из стаите, почти не си бяха казали и здравей, а правеха любов като луди, любов по време на холера, по време на коронавирус, отчаяно, издълбинно и самотно се впиваха един в друг, сякаш бяха празни съдове, които само чрез другия можеха да бъдат напълнени, тя се отливаше в него, той в нея, въртяха се от тъмно до тъмно, без да помнят вкуса на смокините, или тъкмо защото го помнеха, сякаш са били лишени един от друг, лишени от собствените си тела през тези десет смълчани години. И сега ръцете искаха да говорят. Хълбоците си говореха. Стъпалата си говореха. Нейната шия беше мост, по който да мине неговото лице. Зад нейния гръб пълзяха лианите на китките му, после отлитаха и се заплитаха в косите ѝ. Тя беше Боян, той Маргарита. Откриваха тишината и неподвижността един в друг, на фона на пандемичния земетръс навън, на фона на градския тътен, на бързащите линейки, в тях беше нирванно и тихо. Свещенодействаха. Когато всичко свърши, лежаха по гръб на килима.

–  Намирам себе си, когато намирам теб. Чувствам се у дома с теб – каза.

Тя мълчеше.

–  Така говореше и преди да заминеш.

– Аз не заминах – тросна се той, – нашите емигрираха, подгонени от куп обстоятелства.

Има жени, които умеят да упрекват и без да те поглеждат. Някак скелетът им се извиваше, застиваха обидени с гръбнак, извърнат напук на света, и започваха да мълчат както мълчат пещерите. Боян познаваше Маргарита, както пещернякът знае за сталактитите в тайнствения мрак на пропастта. Или както алпинистът можеше да предусети падаща лавина върху главите на безумци, повишили тон в белите шепи на планината. Маргарита ставаше хладна от болката. Споменът за тяхното разминаване я натъжаваше и до днес, дълбаеше навътре в наранени галерии, кънтеше пещерно. Големите любови понякога оставят големи дупки.

– Хайде да се разходим – предложи Боян, – ще ми разкажеш с какво се занимаваш, как живееш. Хайде!

– Навън не става за разходки, парковете са в оградителни ленти, не може да се сяда никъде. Къде ще ходим?

– Извън града, ако трябва. Искам да се разходя с теб.

Тя се надигна и започна да се облича. Навън виеха линейки, стъмваше се.

– Ще дойда пак другата седмица – му каза и се отскубна в смокиновия дъх на нощта, като листо, след което остава да тече бялото мляко на объркването.

 

 

* Oткъс от повестта „Kовидения“, 2021. Национален фонд „Култура“, Програма „Творчески инициативи“ Министерство на културата.