Евдокия Борисова

Пловдив и Истанбул

Градът живее пълноценно по етажите на цивилизациите,  твърди Фернан Бродел, затова срещата на ислямския Изток с християнския Запад тук, на Балканите, рефлектира особено осезаемо именно върху архитектурата на градското пространство, върху бита и всекидневието на неизбежното мултикултурно съществуване, върху парцелирането на център и периферия, на квартали, религии, народности и езици. Ето как описва тази очарователна вавилония в сарая на османския падишах през 1651 г. Пол Рико: „Това е суматоха, в която се чували различни гласове и езици. Едни крещели на грузински, други на албански, босненски, мингрелски, турски или италиански. (…)  Хубав пример!”[1] – заключава Бродел, обобщавайки представата, която създава тази картина за източния, но и за балканския град въобще.

Градовете на Балканите имат уникални двойствени лица – те много се различават, но и като двойници си приличат и се уподобяват един на друг, свързва ги обща съдба. Оглеждат се взаимно, съперничат си за любовта на своите деца. Градът е ключов концепт и в балканските литературни светове. И, обратно на впечатлението, споделено от Георг Зимел в есето му „Метрополис и ментален живот”, а именно, че „жителят на града реагира с главата, вместо със сърцето си, усамотен и изгубен в метрополната тълпа”[2], балканският човек чувства града с всички фибри на тялото си. Градът ни тласка към освобождение, помиряване и толерантност, може би точно защото е съчетание на огромно количество сетивни стимули: звуци и гледки, ритъм, анонимност, регулирано време и поведенчески мултипликациии. Затова типично състояние на градския човек е фланеризмът[3].

Градовете са двигателите на мощното културно и икономическо придвижване, на размяна на ценни блага и идеи, защото всичко минава през тях: стоките, товарните животни, хората, дори най-ценните културни блага. Градове, пътища, кораби, кервани, поклонничества – това е едно цяло: „това са снопове от движения, силови линии на мюсюлманския живот”, твърди Луи Масиньон. От Ориента към Европа пътуват „далечни растения, копринени буби, хартия, компас, местните цифри, барут, едновременно с много развитата медицина и микроогранизмите на най-ужасните епидемии… холерата и чумата.”[4] Това са даровете на Изтока към Запада. Те са акредитивните писма, които си разменят цивилизациите. Даровете на влъхвите и даровете на Пандора едновременно.

Градовете си приличат, твърди Божидар Йезерник в книгата си „Дивата Европа през погледа на западните пътешественици”, не само на Балканите, но особено много там. Там градовете вечно искат да се уподобят на своите по-големи и красиви западни или пък източни побратими, постигайки и прекрасния, но и непривлекателния им вид.  „Малките Парижи и Големите Букурещи”[5] обичат да се титуловат често те и всички преживяват своите истории и митологии, преднамерено преплетени в собствените си комплекси, наследени от древните гърци. Цивилизована Европа допълнително комплексира онази, „дивата”- балканската, която впрочем е античната люлка на европейската култура, и в която се намира най-големия град на Европа и един от най-големите в света.

Всеки балкански град страда по своя Едипов комплекс или този на Електра; комплекс на изгубената майка-държава, на незаслуженото страдание или изкупление на инцестния грях. Всички те, едновременно проектирани по ориенталски и европейски модел,  са места, където европейските и ориенталските обичаи се срещат, и съвсем по гоголевски, по улицата дефилират шапки и палта, съпровождани с калпаци и шуби, хусарски куртки, бели кашмирени панталони, гарнирани със златни ширити, забулени жени, къси голфове, кожуси и фесове и пр. Поне така е видян Букурещ, градът от светлина, през погледа на английските пътешественици от 19 век[6]. А колкото повече ориенталски дух носи един балкански град, толкова по-разточително склонен е да го загуби, прахоса, да се прости с него завинаги. С него умира и старият балкански дух на толерантността и нормалния начин на живот така, „като че ли Вавилонската кула току-що е паднала, митологията заменя историята, а толерантността и мултикултурализмът са неговите първи жертви.”[7] Това обаче никога не може да се случи напълно с града, който владее проливите към топлите морета – Истанбул.

Пътешественици свидетелстват например колко изрядно внушителен ориенталски облик има София със своите ханове, кервансараи и изящни хамами. В края на ХІХ век обаче „от един малък Константинопол” само за броени години тя губи източния си лик дотолкова, че заприличва на „пълната противоположност на Истанбул”.[8] Тя се променя дотолкова, че в началото на 20-те години Яхия Кемал я вижда като „грубовато и неособено уредено американско село…” или „досаден американски град”, несравним с красотата на древния Пловдив. Нещо повече, днес вече самият Истанбул – въздъхва Яхия Кемал, рискува да изгуби органичния си облик, поддал се лекомислено на онзи „добре планиран маскарад”, който е в състояние „да придаде дори на наместника на Пророка нелеп вид”. [9]

Ето как Фернан Бродел рисува цялостния вид на медитеранския полис като проектиран от Всевишния по следния начин: „тесни улички в наклон, естествено към морския бряг, накъдето са устремени, но и за да се отича дъждовната вода”, с къщи на по два-три етажа, защото „ислямът забранява къщите на повече етажи – белег на горделивост от страна на собствениците, сам по себе си омразен.”[10] Показателно е, че на Балканите няма град с изцяло християнска или пък ислямска физиономия.

Град се строи обикновено около вода – река, море, езеро. Има и такива градове обаче, които носят злощастието на сухоземната си съдба. София е един от тях, въздъхва Вера Мутафчиева. Но, когато има щастието да е устремен към морето, градът е построен именно според етажния принцип на Бродел. Тогава, като в чаша, там долу, близо до водата, се утаяват ароматите му, чийто дъх се чувства най-силно горе, на високото. Защото градът е парфюм от аромати на паметта, на историята и всекидневието. „И до днес – пише Бродел – в България се усеща една екзотична, богата на силни парфюми цивилизация. И до днес нейните градове разказват какво е било това претопяване: градове от Ориента с дълги улички, обградени с плътни зидове, пазар, тесни дюкянчета, дървени кепенци, пъстроцветни носии, хора, стоки…”[11]. Така би могъл да изглежда всеки подбалкански български градец или пък голям древен град: устремен към една река (Филибе-Пловдив, Търново), към цели три реки (Адрианополис-Одрин) или към море (Одесос-Варна, Месемврия-Несебър, Аполония-Созопол). Неслучаен е изборът да се строи град на брега на море или река. Географията, твърди Ернст Ренан, е ключов фактор в историята, именно защото „реките са водели нациите напред, планините са ги задържали;  първите са насърчавали движението в историята, докато вторите са го ограничавали.”[12] Планината е крепост и бастион, тя е уседналостта, консерватизмът и предпазливостта на отбраняващия се; водата е смелостта, прогресът. Така поставени, речни и морски, изглеждат и важните градове на Балканите: Пловдив, Истанбул, Белград, Одрин, Охрид, Солун, Атина, Скопие, Букурещ.

Всъщност, говорейки за древната памет на градовете и цивилизациите, знаем, че Пловдив е най-старият жив град в Европа. Преминавайки през южните български земи, пътешествениците описват Тракия като райска плодна градина: „човек пътува към Пловдив през безкрайни поля, изпълнени с градини, лозя и ливади, покрай селища, населени с християни. Равнината била хубава, …осеяна с много кладенци…”[13].

Дубровничанинът Феликс Петанчич описва в свой трактат посоката на военния път от Белград за Константинопол, „по който през ХVІ век щели да минат почти всички западни пратеничества (…). През стръмните и непроходими подстъпи на планините (проходът Траянови врата) за два дни се преминавало в равнината на Пловдив или в Романия, през която някога пътували римляните, когато отстоявали властта си над Азия.”[14]

Белон льо Ман пристига в Пловдив през 1547, като преди това е обходил Лемнос и Тасос, Света гора, Солун, Кавала, Силиврия и Константинопол. Описвайки стълпотворението от кервансараи, мостове, джамии, хамами, имарети, пазари, „построени за обществена полза, за покриването на чиито разходи се грижела раята..”, той коментира порядките в тях така: „В кервансараите могъл да пренощува безплатно всеки, получавайки месо и хляб. Никому не се отказвало– бил той евреин, християнин, езичник или турчин… Хората от една религия с нищо не се бъркали на хората от друга… Било позволено на всяка християнска вяра да има отделни свои черкви… Тук не съществуват, както в европейските градове, тесни роднински връзки… И никой не се срамувал от произхода си… Имало равнопоставеност на жените в брака, робинята била равна на султанка…  А всеки – и свободен, и роб, и мюсюлманин, и немюсюлманин, … син на рибар, селянин или овчар… –  можел да заеме който и да е пост в държавата, дори да стане велик везир… само защото е способен”[15]. И защото, попадайки в града, той е вече еманципиран поданик, а не рая. Градът осигурява анонимност и свобода.

Животът в османския свят и в частност в балканския му град имал голямото предимство на присъствието на имарети, ханове и кервансараи; тук гладът бил непознат гостенин, а всеки друг или различен човек е свят и приласкан. Хенри Блаунт забелязал, че „Одрин е по-голям от Орлеан, а пазарите тук приличали на панаира в Сен Жермен… Оттук започват българските земи.” – заключава той. Но именно Пловдив е тяхното сърце, тяхната стихия, „красив град, сносно изграден с твърде приятно разположение… малко по-голям от Сен Дени…”[16]. Пловдив обаче е и много повече от екзотичния ориенталски свят и пиршествата на античния дух. Да си спомним как само е запечатан в българската литература чрез Дебеляновата тъга по „този скръбен град, едничък дом на мойта скръб бездомна…” или като апокалиптичния лилиевски град на страшния съд, където като в кипящ котел от страстите: „На страшен съд вървят тълпи, кипи, не спи градът.” В балканските литератури образите на града като концепт, знак и символ диаметрално се противопоставят, но и парадоксално се уподобяват. Градът таи грижата, ароматите, звуковете – викове, смехове, молитви, музика, шумове и тоновете на живота в едно цялостно впечатление. В един цялостен компактен спомен.

„В Пловдив и останалите градове на Балканите човекът на Запада смесвал с виковете на мюезините от местните минарета и спомена за звъна на камбаните в своите градове… И колкото и разнообразно да отеквал, понякога продължавайки с часове, без да се смесва с нищо, черковният звън неспирно се извисявал над всички останали градски шумове, въздигайки множествата в сферата на истински ред и спокойствие.”[17] Истинска балканска симфония, ще добавим ние, от шумове, акорди и арпежи, асонанси и дисонанси, съпроводени с нюанси, багри и миризми от запад и изток, от север и юг.

Пловдив е градът на носталгията и любовта на поета и дипломата Яхия Кемал. В спомените му той възкръсва като Едемския рай, като неизличимия зелен спомен от личния му Златен век. „Пловдив беше град, който до мозъка на костите си бе пропит с моята култура. Липсваше ми този град… Колко красиви са тези места! … сърцето ми винаги се изпълваше с тъга. Винаги съм си мислел, че бих могъл да живея вечно в този край, където с кошници се продаваха ябълки и грозде. Пловдив… гледка, напомняща за Бурса. Едно парченце от някогашния живот…,чешмата с откъртения османски надпис   като рана, … потънало в зеленина…”.[18]

Кемал рисува питореските на своето минало, а градът заживява в имагинерните очертания на бляна. По-късно този блян ще  бъде назован Истанбул.  По подобен, на Яхия Кемал, начин ще види и опише Царицата на градовете и Орхан Памук. Но първоначалното вдъхновение на класика Кемал си остава старият Пловдив.

[1] Бродел, Ф. Ислямът и мюсюлманският свят. – В: Граматика на цивилизациите, София, Изток Запад, 2014 , с.113.

[2] Simel, G. Metropolis and Mental Life. New York: Free Press, 1976.

[3] Буквално – лутането, броденето из града. Фланеризмът е особено състояние на модерната душа, безцелното преброждане на урбанистични пространства, лишено от прагматизма на труда, на комерсиалното придвижване, на движението с утилитарна цел, е характерно точно за градския, а това ще рече свободния човек. По въпроса виж още: Стоjменска-Елзесер, С. Шетањето низ градот (фланеризмот) како романескнен модел. – В: Движение и пространство в славянските езици, литератури и култури, т.2, УИ Кл. Охридски, София, 2015, с.418.

[4] Бродел, Ф. В: Граматика на цивилизациите, с.120, 116.

[5]Йезерник, Б., Дивата Европа през погледа на западните пътешественици, София, 2013, с.256.

[6] Йезерник, Б., цит.съч., с.256-262

[7] Йезерник, Б., цит.съч., с.256-262.

[8] Това свидетелстват в пътеписите си : Мundy, P. The travels in Europe; Minchin J. The Growth of Freedom in the Balkan Peninsula; Booth, J. Trouble in the Balkans – Цит. по: Йезерник, Б., с.240-265.

[9] Кемал, Я. Пътуване до Балканите, – В: Детство, юношество, политически и литературни спомени, София, Изд. Б. Пенев, 2013, с.153-169.

[10] Бродел, Ф. Граматика..., с.116.

[11] Бродел, Ф. Средиземноморието и средиземноморският свят във времето на Филип ІІ, София, Абагар, 2008, с.125.

[12] Ренан, Е. Какво е нацията? – В: Либерален преглед, 18.12.2012.

-В: http://www.librev.com/index.php/2014-05-31-19-34-02/librev-yearbooks/2513-librev-2012-4// Годишник на ЛП, 2012, ч.4, с.594-698

[13] Велчев, Йордан. Балканският човек (ХІV-ХVІІ век), Пловдив, Жанет-45, 2014, с.207, 223.

[14] Велчев, Йордан. Балканският човек …, с.223.

[15] Велчев, Йордан. Балканският човек …, с. 229-230; 218.

[16] Велчев, Й. Балканският човек…, с.218.

[17] Велчев, Й. Балканският човек…, с.218.

[18] Кемал, Я. Детство, юношество, политически и литературни спомени. София, 2013, с.52-53.