Азиз Назми Шакир – Таш

… чудесни автори, чиито редове заразяват четящите с думи, срещу които коронованите от човешкия страх вируси, са безсилни, защото смисленото слово е най-мощният имуностимулант за измъчената от чумата на безсмислието душа. Често неумението ни да осмисляме съществуването си, ни кара дотолкова да се отдалечим от себе си, че най-прекият начин да се завърнем, е да следваме думите, с които някой пишещ Малечко-Палечко е белязал пътя ни назад. Направил го е не за себе си, а за нас; не с камъчета, а с трошици – за да осъзнаем, че сме птици. Трябва вместо да се лутаме в гората, нахранени с романи, разкази и стихове, да се издигнем над нея. В този брой на „Небеттепе“ е представен един от източниците на собствената ми литературна зараза – романите на Сабахаттин Али. В скромната ни домашна библиотека имаше внушителен по размери том (цели 658 грама), издание от 1968 г. на „Народна просвета“, включващ в оригинал романите „Юсуф от Куюджак“ (1937), „Дяволът в нас“ (1940) и „Мадоната с коженото палто“ (1943). Макар все още да не бях  допуснал дявола до себе си, дълго време странях от него като от тамян – страхувах се, че турският ми не е на ниво и ще е кощунство да не мога да се насладя на написаното. Добих смелост покрай романа „Животът е хубав“ на Назъм Хикмет – първият роман на турски, който прочетох. След това повече не можах да се излекувам от тази доброкачествена зараза. Една от метастазите й беше, че след години се оказах преподавател в истанбулския университет „Сабанджъ“. Офисът ми беше на същия етаж с този на симпатична професорка по музика – Филиз. Родена в същата година, в която и „Юсуф от Куюджак“. Но това не беше всичко. Оказа се, че не само годината, но и бащата е същият – Сабахаттин Али. Случайност? Не мисля!