Евдокия Борисова
През 1939 година Ангел Каралийчев пише своя пътепис-очерк за Истанбул („Цариград”). Най-големият приказник в българската литература очертава траекторията на едно пътуване, започнало от София, през Ихтиманското поле с влак, после зад гърба на нашите пътешественици угасват прословутите светлини на Одрин, след което ги очаква полунощно филджан-кафе на Узун кюприя, а призори блесва над Чаталджа утринната розовина на изгрева. Разказът на Каралийчев е изключително плътно интертекстуално и интратекстуално наситен. „Тук някъде стануват земляците на Йовков” – отбелязва той. Чаталджа и Сан Стефано са толкова знакови български места, Каралийчев обаче ги описва, вкарвайки ги в устойчивия медитерански стереотип на земята-райска градина, по която препускат „някогашните позлатени кочии”, заприличали днес на мидени черупки; „дървени къщи, нежна млечна морска шир, малки езера, тъмнолисти смоковници, градини, ангенарии, цветя.”[1] Неговите герои-пътешественици са един писател – самият Каралийчев и един поет – Трифон Кунев, а тържественият им вход в Цариград следва изцяло разпознаваемата приказна картина на града на Босфора с цялата емблематика на градския екстериор.
Пред очите на читателя Цариград заискрява в своеобразна рамка на Великата крепостна стена, опасала подобно спасителен пояс града и възвеличала го точно като египетските пирамиди и Вавилонската кула. Над града се извисяват „погрознелите стени на двореца Седем кули – Йедикуле, минаретата на Ахмедовата джамия и църквата „Света София”, а „първата тясна улица”, по която поемат, носи името Балтоглу. И това име отключва историческия разказ за българина адмирал Балтов – наречен с признателност от османлиите герой Балтоглу, който пристигнал от Галиполи на помощ на Мехмед ІІ и скъсал подводната верига, затваряща града със слабите му заливни стени откъм Златния рог. В пътеписа на Каралийчев наративните ядра, разиграващи историята на града като на сцена от векове и времена, не са рядкост. Но художникът-поет е изкушен, съвсем като Памук в неговия нобелов роман „Истанбул. Спомените и градът”, да рисува импресии и да запечатва моментни снимки, понякога в драматико-анекдотични диалози, на душата на града.
Пред очите ни се роят картини: водните кафенета под Моста Галата, сладки кафета и тънки наргилета; „по радиото предават източни народни песни, глас на млада жена – чувствен и сладък като мухалеби”; а „гълъб със зелена шия”, кацнал на рамото му „с портокалови очи и розови крачета”, повежда цял ням разговор с пътника-„птица без криле”[2] за историята и живота. В мисления разговор с птицата се роят истории за страшния хан Крум, натопил краката на войниците си в Мраморно море, за кладата на Василий Ересиарх и неговия палач Алекси І Комнин, за бунтовниците на Хиподрума, за белия кон на Мохамед ІІ, преминал през Романовата порта, за славната битка на Мустафа Кемал Ататюрк с гърците при Сакария. Четем и асоциираме алегориите на Вечния град с поуките от историята…
Картографирането на града продължава и Каралийчев описва в коректни детайли подробности от разположението на забележителностите на стария град – Хиподрума, Чешмата на Вилхелм Кайзер, Змийската колона от Делфи, обелиска на Теодосий Велики от Хелиополис и паметника на Колоса, арената на Хиподрума с императорските ложи, пред които дълго препускат бронзовите коне, продадени на венецианския дож Енрико Дандоло за входа на венецианската красавица, базиликата „Сан Марко”. И продължава с фактите от историята: тук се разиграват кървавите драматични сцени – екзекуцията на Юстиниян ІІ и позорът на Андроник Комнин, нашествието на бичовете божии Атила и Василий Българоубиец, дързостта на нашия цар Симеон срещу Роман Лакапин, поучителната сцена с крадеца на кораби и император Теофил, съсипването на Ат Мейданъ и божествените статуи от Фидий и Праксител. Следват възрожденските истории за подвига на Неофит Бозвели, Иларион Макариополски, патриарх Йоасаф и Евтимия, Стефан Богориди и Петко Славейков. Пейзажите на Цариград и вътрешния пейзаж на този град пазят нашите спомени за историята. Съхраняват и метафизиката на нашите души.
Две паралелни картини, два свята изтъкават разказа-пътепис на Каралийчев – преди и сега. Това е пътепис откритие не само за българската, но и за балканските литератури, който притежава сетивни и натаривни натрупвания, достатъчни поне за роман. Ето как сладкодумно разказва Каралийчев: „До късно стояхме в градинката на едно кафене и гледахме високите минарета на Ахмедовата джамия, с пръстени-викала от мраморна дантела…” Динамиката и пиршеството на живота в настоящето потапят всяка тъга и носталгия в забрава: деца гонят футболната топка, войници дъвчат семки, сред здрача мигат светлинките на отсрещните прозорци „като очи на средновековни котараци”, а кораби се плъзгат „като прилепи” по черните води на Босфора… „Радиото предава танго ноктюрно. Един бюлбюл чурулика над главите ни.”[3]
Многоезичието и полифонията на града се сливат в безкрайната мистика на неговите багри и полутонове – във всичко прозира тържеството на празника и всекидневието. Следват картини от посещението на „Свети Стефан” и джамията-някогашна църква „Кахрие”. Стенописът Света Анна в своята градина отключва болката на спомена за покойната дъщеричка на писателя: „От коя градина къса зелени листчета моята мъничка закръглена ръчица, която влезе под земята миналата пролет?”[4]
Значенията на града-рай и земята-рай зазвучават в драматичната доминанта на личния спомен за собственото нещастие, за преживяната трагедия. И още по-неочаквано тук, в големия космополитен мегаполис, са разпознати небесните селения. Това е божественият град, спуснат тук, на земята. В него бродят сенки на близки мъртъвци, тук си дават среща миналото и бъдното, времето на историята, спомена, фантазията и блена, пречупени през всекидневното.
Голямата история е разказана от Каралийчев като приказка, а Цариград е не просто литературен топос, а средищен концепт в голямата балканска приказка за прословутата източна тъга хюзун. „До късно стояхме в едно Фенерско кафене. Слушахме турски народни песни, чиито тонове излизат с устрем нагоре, изтъняват и се губят като върховете на минаретата в небесната синевина. (…) Вечеряхме в градината „Джумхуриет” над нашия хотел Лондра. Насреща, отвъд тъмните води на Златния рог, лежеше Истанбул – страшен и мълчалив, като ковчег на покойник със запалени свещи.”[5]
В този пътепис оживява изцяло познатата стилистика от „Ръж” на писателя Каралийчев, но и от „Жертвени клади” на приятеля му Разцветников и въобще цялостната поетика на българското септемврийско поетическо поколение. Нещо повече – тук оживява и цялата декоративна поетика и естетическите образи на времето и мястото на родното, манифестирани в естетиката на „Родно изкуство”. Тук родното е припознато в амбициозно мащабния му балкански-ориенталски-средиземноморски ареал и читателят се чувства така близко и познато тук, на бреговете на Босфора. И се оказва, че, бидейки Медитерания, Балканите съвсем не са провинцията на Европа и света.
„Денят се ражда в пустините на Мала Азия. Той пристига, нарамил един кош, в който има краставици, череши, ягоди, дуди като бял корал. В четири часа сутринта Големият мост затваря параходите, които са влезли през нощта в Златния рог…”[6] И картината се развихря в пищно обилие от образи на кервани с коне и камили, натоварени със зеленчуци, хлябове, заклани овни, въздух, пропит с дъх на риба, а морските риби се изсипват по тържища и пазари като от рога на изобилието – лаврак, барбуни със седефен блясък, лефери, калъч, мерджан, Христова риба с черна следа от пръстите на Исуса, когато я докоснал при Генисаретското езеро, омари, мастиленосини морски зайчета, морски кучета и невестулки, купища лакерда… Из въздуха се носи мирис на мастика и обилие от българска глъч. Езикът ни е навсякъде. Това е и наша земя, прошепва пристрастно разказвачът.
Прелестните натюрморти на разказвача, в които живее художникът, напомнят ренесансовата пищност от маслените платна на старите майстори. Картини от натура, питорески, снемат пейзажи на човешки присъствия ето как: „… в джамийния двор клекнал бездомник и заспал, главата му пропаднала между краката, конник без глава, … упоителен сутрешен сън…”; „джентълмен със закърпена дреха. Шалче. Левият крак напред. Пуши и чака. Хиподромник”; „Балкапан – търговското средище на българите от миналото столетие… диви лози и смоковници са поникнали между корнизите… най-старите прозорци са тесни и дълбоки, с ръждиви мрежи…”; „… низ от почернели ковачници…, към Баязидие – дом на аллаха… джамията на гълъбите”.[7] И навсякъде хюзюн…
Тук оживяват контрастите на града, разиграни в сцени от историята, от вековете и настоящето, защото животът протича именно тук и сега, в някогашния старопрестолен град. А историята е заключена в случки, в сюжети, но и в парадокси; в поезия и митове. Така от множеството красиви, вълнуващи и невероятни истории, които разказва Каралийчев за Цариград, научаваме как поколенията запомнят Юстиниян с най-величествената църква „Света София”, а Велизарий – с изкланите четирисет хиляди на Хиподрума, за да спаси Юстинияновата корона. На същия онзи император, който „уж бил син на българин”. Митовете ни сякаш са пропили, сякаш са се всмукали в този град и спомените му.
Когато Каралийчев влиза със своя спътник в храма, потресени от мащабите и могъществото на невидимите колони, върху които е опрян куполът, Трифон Кунев въздъхва: „Хайде да излизаме, защото ще се сгромоляса върху главите ни.” Как не, след като ангел е проектирал това чудо на архитектурните чудеса и той донесъл плановете на императора. Тогава Юстиниян възкликнал: „Аз те надминах, Соломоне!” и заповядва в памет на вдовицата Ефразия, поила с водица добитъка на строителите, да обезсмъртят името й в храма. Евангелската притча за лептата на вдовицата зазвучава в нов оркестриран вариант за пореден път в литературата ни. Годината е 1939, само преди няколко години Елин Пелин е завършил своя дълголетен цикъл „Под манастирската лоза”, където помества един разказ върху този мотив („Занемелите камбани”). Тук, в Каралийчевата интерпретация, знаковата мисия на името Ефразия (защо ли ни звучи като Евразия?) се вплита в символичната прегръдка между изтока и запада, вярата, прошката, благодорния жест на даровете и обещанието за спасение.
Пунктуалното описание на вътрешната архитектура и украса на храма е съпроводено с поредицата нови разкази върху историята. Това са кръстоносните походи и подвизите на Енрико Дандоло, а след това и героиката на последния император Константин ХІІІ, османските нашествия, архитектурните чудеса, сторени от султан Ахмед и отново от византийците. Следват разкази за: Бин бир дирек – Юстинияновите водохранилища; Покрития пазар и неговите чудеса, сред които миниатюри от „Шахнаме”, двореца на Абдул Меджит Долмабахче, крепостите Румели и Анадолу Хисаръ, Йеди Куле и Златната врата на страшния Крум, легендата за кръчмарката Теофана и нейният пъклен син Василий Българоубиеца, Топкапъ, Църквата Света Ирина, подземната гробница Сидон. Разказът тече подобно река, подобно морските проливни води, разгръща се в оригинално подбраната форма на свидетелското време и гледната точка на посветения, очевидеца. Обстановката предразполага именно това. А също и демонстрации на анекдотичния дар, толкова рядко чувство в лирическата проза на Каралийчев. Показателна е например историята с Трифонкуневата развята от вятъра брада, тогава, в Ататюрковите времена, когато „всичките бради в Цариград са обръснати”, а нашият поет събира уважителни аплаузи от типа на „мерхаба, ходжа ефенди”. Анекдотичното е, че самият той, Кунев, се титулува като новия рицар Барбарус, „който ходил да се бие със сарацините на гроба господен.”[8] Като в сън преминават последните мигове от разказа за престолния град и спомените на историята за Цариград. С небесната литургия и последното причастие на Константин ХІІІ. С невидима ръка, който ръси безброй звезди над Тракия. С огромната „замислена огнена глава на месечината,… излязла от водите на Мраморно море да изпроводи”[9] своите гости, завърнали се в собственото си минало за малко удома. В своя град.
Оказва се, сред всички експресионистични и модернистични фантазии все пак метонимията на Балканите си остава Градът с множество лица и имена. Градът на сложната и противоречива културно-историческа памет. Градът на враждите и любовите, на динамиката и нирваната, на радостта и меланхолията, на екстаза и хюзуна. Балканският и световен град на градовете Истанбул. И още, оказва се, че в българския литературен манталитет мащабите нямат особено значение. Защото милионният мегаполис може да бъде и домашно обживян, почувстван със сетивата на историческата памет, с осезателния спомен на привичките, дрехите, кухнята, със сантимента по езика – лингвистично погледнато, безкрайно чужд и все пак съдбовно близък.
[1] Каралийчев, А. Цариград. –В:Из моя дневник. Спомени, София, Нар. Култура, 1967, с.27.
[2] Пак там.
[3] Каралийчев, А., цит.съч., с.34.
[4] Каралийчев, пак там., с.36.
[5] Каралийчев, А., пак там, с.39-40.
[6] Каралийчев, А., цит.съч., с.40.
[7] Каралийчев, А., пак там, с. 40-41.
[8] Каралийчев, А-, пак там, с.54.
[9] Каралийчев, А., пак там.
